“Една
автентична пародийно-сатирична история, граничеща с открит дибелизъм” – sofiautre.bg
“Измислена
история по действителни лица и събития, засягаща сериозни народо-психологически и
социални теми, прикрити зад тежка сатира и лековат идеотизъм” – varnautre.bg
Автор: Александър Недев
Интро:
Това е една история
за живота на бармана Жоро. Ще започна с интрудукция, за да не ви оставя в
неведение по отношение на въпроса „що за човек е Жоро”. Приемете следващите
абзатци като своеобразно предсловие (или интро). Обещавам, че по-нататък ще
стане по-интересно, ако в началото не ви кефи. Надявам се да измисля поне нещо
като сюжет, тъй като съвсем логично започвам всичко на Прима Виста...
Започвам с кратко
„блиц” интервю, проведено от журналист на „Зат айнс”, с въпроси, касаещи пряко
Жоро и неговата личностна характеристика:
1. Въпрес едно: Що
за човек е Жоро?
„Ми Жоркой супер
готян пичага, виждала съм гу по дискутеки, в „Час Пик”, през деня същу пу
плажа... Многой готян” - споделя за Жоро неизвестна негова Варненска фенка.
2. Въпрос две: Какво
обича и мрази Жоро?
„Ми, мразя
тъпотията, гадното, безалкохолното, малките бири, феминиските и малките цици” -
би споделил сам за себе си Жоро...” “Иначей, готян де” (бел. авт.).
3. Въпрос три:
Либерал или по-скоро консервативен е Жоро: „Ко?!?”
Глава 1: Ден
Първи
Жоро се беше
надрал и си бе пийнал бирка. Пусна си порначец, лъсна си една и си легна. Денят
му бе чудесен и безкрайно смислен... Нищо ново на хоризонта... (Хареса ли ви до тук? - бел. авт.)
Глава 2:
Предисловие
Барманът Жоро
работеше като... барман в безизвестна варненска кръчма, разположена на Алея
Първа. През лятото бизнеса вървеше и Жорко припечелваше незле. Е, не можеше да
си позволи да посещава ежедневно клубовете по Златните, но поне ходеше в Час
Пик и Плазза, когато си поиска. И така... Живота си вървеше,
чайките цвъкаха, туристите пиеха, а студентите от Толбухин се излежаваха на
плажа (за да направят тен, понеже било по-модерно, а нямаха пари за солариум).
И така неусетно
дойде зима. Бизнеса замря на пълно, кръчмата бе временно затворена, а Жоро,
съответно изпратен в безсрочна неплатена отпуска, т. е. беше уволнен. Това беше
тежък удар за барманската му душица. Нямаше повече безплатно пиене, нямаше
бакшиши, нямаше пияни туристки...
Жоро не искаше да
се предаде на безработицата, ширеща се във Варна. Реши да отиде на гурбет,
понеже ги владее езиците, а и занаята му е в ръцете. Речено-сторено. Яви се на
интервю, поговори малко „немски”, поговори английски, поизлъга туй-онуй и...
беше назначен от нек'ъв холандец и нек'ъв датчанин, говорещи немски, холандски,
датски и английски и вземащи около 8 хиляди евро заплата. Страхотни хора, пълни
пичове, мноу куул...
...
Един месец
по-късно Жоро се намираше на речния круизен кораб Swiss Corona, където уж работеше като барман. По-точно - губеше си времето, изучавайки предварително определените от фирмата правила и
стандарти за извършването на тази работа. Учеше се за пореден път. Нищо, че уж
вече владееше занаята. Но... на кораба нищо не бе същото, а бачкането си беше
истинско и доста тежичко. От него трябваше да стане универсален служител -
барман, келнер, сервитьор в ресторант, а евентуално и готвач. Но нищо де, човек
се учи докато е жив. А и най-хубавото е, че накрая се понаучи да прави и някой
друг коктейл. Поне да не лъже хората, че уж има опит като барман. И така.
Бачкаше по амнайсе часа, през повечето от които се подпираше ту на левия, ту на
левия крак и сръбваше водица с лед, тъй като въздуха на кораба беше много сух и
изсушаваше устните му. Освен това го го бяха накарали да се обръсне и сега
чувстваше кожата на лицето си неприятно суха и раздразнена. Чакаше с нетърпение
края на работния ден, в който несъмнено ще можеше да си пийне 2-3-4... халби
бира, под надзора на бар мениджъра или шефа му, който всъщност беше 24 годишен
унгарски младеж, приятно културен и неприятно сериозен и амбициозен в работата
си. Пфф, поне пиеше... От друга страна, обаче, Жоро мразеше такива шефчета -
надъхани, мечтаещи за „кариера” в тоя сектор. Защо не ми туриха за шеф некой
нашенец или поне балканец - сърбин, румънец или турчин. Щяхме да бачкаме
по-малко, да пиеме повече и да вземаме повече бакшиш. „Бах тоз късмет аз, се на
мен ли?!?...”
Размисляваше си
Жоро за разни житейски тематийки, смучещ кенчета от най-евтината швейцарска
бира, която намери в „Лидъл” (49 швейцарски франка, 41 евро цента или около 82
стотинки). „Много готян супермаркет,евтин... и тука го имат, евала...” мърмореше
си той и се разхождаше напред-назад из Базел с цел да си намери евтин стъф и/или
курволяк. Се пак беше за малко в тази красива, културна и спокойна страна (Швейцария - бел. авт.).
Искаше да се възползвува от нея максимално. Жалко само, че нямаше пари. Мал
шанс, като никога и т.н... Добре, че некъв неизвестен и непознат френскоговорящ
тип го бе почерпил с малко хашиш фор фрий и сега Жорко изгаряше от нетърпение
да си направи главата мека пица, да изпие още някой друга бирица, да се
прибере, да хапне нещо сладко (най-добре шоколад) и да си бие една пред компа.
Ко да прай, и той е човек, една душица мамина сладка, неразбрана и самотна...
Глава 3: На път
към Амстердам
Жоро тъкмо бе
приключил бачкане и си смучеше биричка от бара, бдеейки за капитана. Демек,
капитана не трябваше да вижда Жоро, докато той пие от бар-ската бира. Трябваше
да се прикрива и да бъде ъндърграунд. Но няма порблем, Ъндърграундът беше в
Жоровата кръв... както и пюр уискенцето, парцуцката, теклилката, бирката,
лафчето, моабетчето и гезменценцето. И мезето... И ракия, да, да, и ракия!!!...
...
И така. Жоро
пътуваще към Амстердам, или по-скоро кораба му плаваше натам и Жоро се возеше в
него. И си бачкаше, и си спеше (през почивките), и си пръцкаще (когато си
поиска)... Такава бе съдбата на корабния работник... „ко да прай друго на тоз
малкия корабец”... И тъй. Трепнеше в очакване, доизпиваше си биричката и
потирваше доволно ръчички. Имаше план да си напазари сто и петнейсе спейс
курабийки, семки, гъбки, спийд и... Беналгин. Че сяка сабалям е толкова трудна
и тежка, „Мамамудай*а!”... А, да - и Визин... за очичките.
Така се бе унесал
в мечти, планове, филми и проекции... превъзбудено му бе. Реши да си пусне
порначец за да разпузне и да хапне 3-4 снийкърска за да му е харабийка на
душата. Речено-сторено...
Глава 4: В
Амстердам и обратно
Жоро бе в
Амстердам. Посети квартала на червените фенери, ВЪЗПОЛЗВА СЕ и си закупи квот’
трябва. ‘Ко да прай... Интересно му бе да бъде част от тоя световен Содом и
Гомор. На втората вечер неизвестен алжирец му подари безплатно кока,една
испанска... му правиха му разни работи в квартала, а... също така изпуши и 2-3
Амстердамски фаса и изяде една спейс-курабийка. Щастлив бе. Класически стоунд
турист... Готино деграде... Абе, хем кулл, хем леко притеснителен субект. Но ще
ви кажа само едно: В Амстердам след 11:30 да видиш човек без размит поглед е
супер рядкост... особено в центъра... особено в квартала, мааан...
И ‘се пак Жорко
си поживя царски. Най-накрая вкуса Холандеца. Хапна в Макдоналдс, достигайки до
извода - „Макдоналдс насякъде си е... Абе, ти си знаеш... Да не кажа „зле”,
ама... Нямат бира и шкембе!...”
И така. Щастие,
свито в промеждутъка от времето между изяждането на един Биг Мак и изцъкването
на е’ни големи картофки. Полвиначата работа, фаст фууд почивка...
И се пак - пълна
харабийка, братче. Хем си боцкаш картофки в сосче, наподобяващо суха салата
Снежанка, хем си свиваш Козленцето... Грозно и криво както винаги, то Жорко така и не се научи да си свива кат’ хората... Ама и за к’во му бе, нали си имаше
около сто и педесет приятелки, които свиваха 5 пъти по хубаво от него. Неволята
не бе наблизо, затова така и не се научи. Което е разбираемо – на негово място
и аз не бих се научил...
И точно в този
момент, незнайно защо Жоро си седеше на палубата и си пиеше двоен „Синяр”,
и си слушаше рапеца след една мини-фаска... Забавляваше се, правеше си
представление сам на себе си и т.н.... (С други думи правеше неща, които Вие,
драги ми слушатели, не можете да правите, а камоли да бълнувате, сънувате и...
да си представяте - бел. авт.) Беше се наял със сиренце, целенасочено, понеже бе чул, че е
доказано, че повишеното ниво на тирозина (съдържащ се във високи дози в
сиренето) предизвиква... ъ... сънища. Предимно странни и объркващи но все пак -
сънища. „По-добре от нищото. То на тоя кораб всеки трип е ценен” - мислеше си
Жорко, хрускайки си сиренце като доволно напушено мишле.
...
Всъщност истината
бе, че Жоро просто киснеше сам, със слушалки на уши в „Месс Руум”-а. Това бе
стаята, в която всички можеха да киснат след работа, да пият, ядат и да се
веселят, но... без да усилват музиката след 12:00. Мал шанс... Жоро си пиеше
амнайстата биричка и слушаше „Моби - Алис (Генерал Миди Ремикс)” и не го е*еше
особено често, много и значително... Демек, бе се „накозидрондял” и боравеше с
ултрамегатрон меча на Джамайските Спейс Реънджъри. И призоваваше Джамайскитя
Волтрон час през час. И прочие... Все пак какво друго би могъл да прави...
На този пуст и заспал кораб, носещ се тихо по още по-заспалия нощен Рейн някъде
из провинция Баден Вюртенберг (югозападна Германия).
...
И всъщност цялата
идея бе, че Жоро си имаше очаквания от тая вечер. Да излезе, да си напазари...
Бири... Мара... Сирене... Бахур... Мацки... Абе, к’вот намери. В крайна сметка
си напазари само три Кьолнски бирки, изпуши се амстердамското каше и си разболя
главата като болна мацка след едра шарка... Демек - докара си нормалното дереже
на едно класическо деграде... Или що-годе нормално зле... Едно деградирало добро дете,
студент от провинцията, слушащ рап, пафкащ коз, пиещ ракия и мента, и „праскащ”
бирчоците, ей-така, изпомеждудругото...
...
(Ей такива хора
предимно познавам аз - хек - шампиони, преживяли харакири след „амнаисе” бири.
Кокалянски айкидоки с дървени мечове, с глави – „меки пици” и със струен природо-нАучен
устрем. Естество-изитатели. Нео-хипита. Еколози... Зелени – бел. авт.)
...
А през това време
в слушалките на Жоро звучеше:
„Козата беше за
трева... И през времето това... тренираха козите горски... И ето ги във Клуба..."
Първият куплет:
Та-ра-ри-рай-ра-рай-рааа...”
Музиката
продължаваше:
„Вълка предложил
им контракт... Имал магазин за дискове и плочи... Занимавал се със... Ъ... Шоу
- бизнес..."
И козите зарибили
се (дръпнали едно козле), запели:
„Нещата се развиха в главономна скорост...
Писаха за тях във всички горски вестници - „Тревата прави борбата” - пише го и
в „Нощен труд”! (Wickeda - Автобиографично – бел. авт.)
И така. Жоро
пиеше, пушеше, слушаше и... пишеше. Каквито му ги ги говорят. Звездите.
Човеците и не-човеците. Субектите и обеките, меланхолично размити в софийската
дъджовна октомврийска вечер... „Вечер - Варненска, Софийска, Пловдивска... Има
ли значение?... Ще я имам, скоро!” –замечтано протри ръце Жоро и се тропяса,
унесен в сънища за родните ширини (и празниците, гуляите и мацките след
гурбета, естествено).
Глава 5: В БГ
Жоро бе във Варна
на „МУУРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”! Това бе велико събитие за неговата гларускска душица. Па и
кво, кой не обича да плава, да са рие в пясъка и да прави дупки, загледан в
знойни моми, обикалящи наоколо по и по без горнища. Лично Жоро предпочиташе
тези без, но и тези със хващаха окото. А и измежду тези без (горнище - бел.
авт.) имаше и такива, за които по-естетично би било да са със (горнище – агейн,
разбира се), понеже са бяха бая виснали. То от възрастта. Но кой всъщност
подбира? Жоро – не! Нивга! Той бе краен и ортодоксален ценител на женската
голота. Колкото повече, толкова по-добре... А нима тя не бе и самата реалност,
такава каквато всъщност е. Смес от грозно и красиво, от младост и надежда и
старост с отчаяние и меланхолия...
Да, определено
Жоро, както вече споменах, бе натуралист човек. Ценеше естествената женска
красота, но се кефеше и на тунинговани мацки, от друга страна... „Па и що не,
щом тея моми толкос са се постарали да са напраят, що да не ги зарадвам с малко
мъжко внимание, зарад’ тях го прая аз, не чи нещу друго...” - мърмореше сам със
себе си по разисквания естетически въпрос Жорко... Дълбаенето в
темата провокираше протичането на лигите му и въздигането на малкия Жоро, който
според Жоро, всъщност никак не бе малък. „Голям, малък - толкоз... Всеки рицар
се брани с меча, който има, с който Ескалибур го е дарил...” - успокояваше се сам наум нашия герой.
И си правеше дупки в пясъка, и чайки грачеха нежно. Всичко бе прекрасно.
„Варнаааа, моретооо, сините вълниии...”
Глава 6:
Пропадане
Жорко тичаше със
самар на гръб обратно към корабчето си с усмивка на уста. Нямаше търпение да
започне работа отново, доказвайки се пред шефовете си колко е целеустремен и
самоуверен. Почивката му се бе отразила добре... „Сега ще им покажа какво мога
и колко съм готин, тези копеленца ще ме обичат и уважават. Всички - шефовете,
колегите, гостите... Ще ме боготворят” - унесъл се бе в амбиции Жоро,
подтичвайки нетърпеливо към корабчето, мяркащо се вече на хоризонта Жоровски.
...
Абе, хора, не ви
ли се струва, че има нещо гнило в цялата работа (бел. авт.)? Всъщност всичко
изречено до тук бе пълна лирическа измислица. Истината е, че Жоро бе посърнал
до нема и къде, понеже трябваше да се връща в своя плаващ затвор, а на всичкото
отгоре, след последните си изпълнения, включващи най - грубо (в хронологичен
ред): свинско препиване, грубо и продължително псуване на един от шефовете си в
изключително нелицеприятно състояние и пропускане на последния работен ден
преди ваканцията, поради гореизброените причини (и някой други дребни подробности),
Жоро бе особено плах и чувствителен. Дриснало му бе в душичката. Бе дочул, че
ще бъде преназначен като чистачка. Не искаше да повярва на чутото. Разцъкваше
напред-назад из познатите централни площади на Кьолн, където точно преди 2
седмици бе скитал цял ден в изключително нетрезво състояние, изчаквайки
следващия ден и полета си (наяден с гъби, напофен и начертан, учтиво почерпен
от случайно появили се Пазарджишки „биричеди” и скъпи сънародници - „мила си ми
татковино, а още повече и твоите чеда, безразборно пръснати по света, и
по-концентрирани - назапад, където очевидно „по се живей”). И тъй де, Жорко мерна
кораба си, кротко акостирал до централната част на Кьолн, от което сърцето му
се сви, стомаха му се завъртя като пералня, а невидима ръка стисна гърлото му и
отне дъха му... Пообикаля в кръг, седна на една пейка, послуша рап, изнерви се,
пусна си чалга, па се пооспукои. Каза си – „напред, не ме ебе, мечка страх,
мене не...” или нещо подобно. Трудно е да цитираме с точност Жорковите
словоизлеяния, с тази негова отмерена книжовна и високо одухотворена
североизточна реч... Но това едва ли вълнува драгия читател и особено точно в
този сублимен и съспенснат момент (бел. авт.).
Жоро все пак се
качи на кораба, „ даде 5” на всички наутици (че по-добре точно сега е да си има
приятели, и без тва враговете са му бол’) и пристъпи смело надолу към
преизподнята, опа, пардон - рецепцията. Там го чакаше.. Никой... Поседя малко,
отмести се от крак, поцъка с език. Ето че се появи и новия му менаджер. Около
1,95 висок, студен, шибан холандец, или поне пред Жоро т’ва беше показал от
душата си. Гледаше го от високо и му режеше сърцето. Гадно копеле бе тоя Мартен
Комп...хуис... хаус или както там го бяха кръстили. Жоро така и не се научи да
произнася шибаното му име. Мразеше този мадафакър от дъното на душата си и
имаше защо - та той изобщо не харесваше Жоро, а да не харесваш Жоро си е
направо за мразене. В действителност, не само той не харесваше Жорко де, но той
определено не го харесваше особено много. В действителност много колеги бяха
скрито или явно срещу Жоро, което не го плашеше преди, когато на власт бе
стария му менаджер, който макар и съвсем логично да се оказа в последствие гей,
поне харесваше Жоро. „Обичам те, като мъж”, бе изрекъл веднъж стария Тео в
момент на крайно алкохолно опиянение. И все пак... „по-добре дърт педер*з,
който те обича, отколкото тъпо амбициозно копеле, което те мрази” - мислеше си
Жоро и въздишаше по безпаметните мигове след 6-тия или седмия шот от добрия
стар Женевър – любимото питие на добрия стар Тео... „Ех, Тео, Тео, хубаво, че поне бе професионалист и не поиска
нищо повече от мен, ‘шото... това нямаше да го бъде... И все пак, ще те запомня
с добро...” - отнесъл се бе в мисли Жоро, докато новия му началник му
обесняваше, че имал нова програма за него, включваща чистене на кабини, кенефи,
миене на чинии и сервиране по време на вечеря... Но да не ви оттегчавам, то и
Жоро му беше оттегчено достатъчно и не слушаше, а само се сдухваше наум,
неиздавайки по никъв начин вътрешните си страдания...
Вътрешните страдания Жорови много бързо и логично се изразиха външно. Жорко
стана момче за всичко. Започна да чисти каквото му дадат и да бачка каквото му
наредят (най-често – това, което никой не искаше да свърши). „Де*а, тая работа
требва да е много ниско квалифицирана, щом ме връткат от позиция на позиция като
въшлива мастия... Или, можеби, искат да ме подготвят за мениджърска позиция,
опознавайки работата от различни ъгли?” – съвсем логично разсъждаваше нашия – „И
все пак, най си мий хубаво зад бара, до питиенцата, върнете ме обратно, моля
ви...”. Жоро слушаше музика и осмисляше житейското си и професионално дереже, докато
лъскаше вратите на една душ кабина. В този момент се появи новото му шефче,
хеад-а на Хаускипийнг департмента - Субаджо. Инди-мадафакър, който преди му се
струваше готин... Готин, ама преди да му стане шеф и да започне да го командори
като пълен боклук. „Да ти е шеф такова лай*енце си е супер лай*яно... и
пропаднало” - помисли си Жоро... „Все пак аз европеец ли съм или маймуна, да ме
командори тоз’ дръпнатия, дет’ не мож’ да изпий две ракии и/или да играй кючеци
по масата у кръчмата цяла нощ и после пак да не го е*е като отиде на работа
рано на другия ден” – леко расистки разсъждаваше Жоро – „Бахти амбициозното,
изпълнително и работливо копеленце...”. Жорко лъскаше кенефи и кротко си носеше
кръста – т.е. поредния за деня махмурлук (май махмурлукът му бе станал
хроничен). Светът му бе крив...
Жоро не беше се
променил изобщо, тъкмо обратното... “От таз’ „оздравителна програма” файда йок!” – беше убеден той
– “Gar nichts! Nothing! Така лесно се променя балканската душица, мислите вие, а?...”
...
И така се занизаха
дните. Бавно, тегаво и тягостно. Жоро постепенно започна да прави впечатление у
началниците си, че е поизоставил порочните си алкохолни навици. Нищо подобно,
просто от бачкане нямаше време да си напазари 20-30 кена бира и да започне да
пие по 5-6-7 на вечер и после да ходи като забавено (в смисъл – бавно) зомби
рано сабалям всяка сутрин из кабините, преструвайки се че уж ги чисти, а
всъщност само пръцкайки и разваляйки атмосферата. Буквално... И пиейки кафета...
И после пак пръцкайки и уригвайки се. И оплаквайки се - много и то. Какъв
типичен Българин. Да се оплакваш от всичко, това му е фацата!” – бе мотото на
Жоро. „С псувня на уста по-лек е света”, обобщаваше той и му „е*еше майката” на всичко по
всевъзможни начини със завидно усърдие.
...
Жалко само, че
нямаше нищо за клецане. Точно след тази последна мисъл, съм сигурен (бел.
авт.), че Жоро би пожелал да сподели първата си рима на немски език, този груб,
тъп и безмислено сложен език, който му се бе наложило да си поприпомни. А
именно, римата за която говорим е следната... Треперите ли в очакване?
Треперете - това е Тя:
„Das Leben is gefickt, wenn du hast nichs zu fick’”
(В последствие
разбрах, че словореда е грешен и римата му не струва – бел. авт.)
Жоро не беше
сигурен дали горесподелената мисъл е граматично правилна, и дали изобщо имаше
некав смисъл, „’ма, не го е*еше”, както сам бе свикнал да се изразява той. Все
пак, вече (уж) можеше да рапира и на немски. Измисли си и втора рима,
въплащаваща римовите му умения едновременно от два езика - „I’m getting’ so freak, wenn es komt Zeit zu fick” (отново грешна - бел. авт.)
...
За жалост, „Das Zeit zu fick” така и не дойде. С други думи - сексът на кораба
бе мираж (поне за нашия типаж). Не че Жоро не понамаза туй-онуй, но за тази цел
си плати и то доста. „Нали човек веднъж живее” - мислеше си Жорко с усмивка на
уста, лъскайки... тоалетната чиния на 12-тата си кабина за деня и спомняйки си
за приятните преживявания в квартала на „Червените фенери”...
Всъщност той нямаше никакво време за спомени, лирични отклонения и творческо офлянкване.
След час и половина го чакаше и дишуошинг. Реалността го мачкаше.„Веднъж да се махна оттук и... ще
покажа на всички колко съм готин... Как е възможно да ме поставят на такава
позиция...” - гневеше се той , докато вадеше с ръка събралите се в сифона на
кухнята всевъзможни мазнотии. „Пу, дай’ба таз’ гнус, гняс и мазга” припяваше си
Жорко с рима на уста. И продължаваше на глас (и без тва всички наоколо бяха
индонезийци) - „Мож’ да пуша мноо трева, но, за разлика от теб, тва не ми пречи
дай’ба. / Жуля смело бяло и пия уиски
здраво. / А наздраве, и си викам „браво”... и т.н (подробностите ще ви бъдат
спестени с цел, натрупване на допълнителен съспенс – бел. авт.).
Глава 7:
Илюзорното спасение или как колелото на съдбата се завъртя отново:
„Е*аси дългото
заглавие на глава!... А всъщност к’во е глава на книга?” - би запитал сам себе
си Жоро, ако бе прочел заглавието на този литературен откъс. За негова радост
обаче, той не го чете - четете го Вие (за ваше неимоверно щастие и несъмнено
свръхбожествено въодушевление, сигурен съм - бел. авт.):
...
Жоро имаше повод
за празнуване - бе върнат в бара, на един просег разстояние от неговите
бутилки, на ръка разстояние от „фенките” и... ъ... шефа. Това бе леко дразнещо
и притеснително, в началото, но постепенно той установи, че не го е*е за мениджъра и може да си бачка както си поиска и когато си поиска. Дори веднъж бачка
напушен. Имаше хубави капки за очи, спор няма. Все пак шибания му началник бе
холандец. „Гръмоотворда”, както го наричаше Жоровия колега - Калин, слухтеше навсякъде,
нямаше мнение, беше крайно некомпетентен и недоброжелателен (според същия Калин),
но от друга страна той сто процента би нашия герой по нетретирано натурално
напушения му поглед. Добре, че Жорко имаше медикаменти... Jah bless the Pharmacy!
...
(Читатели, споко!
Не го мислете. Жорко бе пичага и смело момче, което не се даваше на паранията
на работното си място. За него работата в напушено състояние олицетворяваше
един усвоен работен процес, извършван с лекота. И те така - бел. авт.)
...
Но...
На 26-ти август
ненадейно Жоро бе уволнен. В Шпаер - един красив, китен, средноголям
туристически градец, в който в понастоящия момент се провеждаше некакъв
рицарски събор по надяждане с прецели и вурстове, надпиване с бира и ризлинг и надпърдяване
с Туби и Тромбони. Градчето бе особено известно с Музея на техниката, както и с
огромната си църка, която беше толкова „ню скуул”, че вратата и притежаваше е*аси
системите за сигурност, а отдруга страна самата църка претендираше, че е
построена през 16-ти век... Какво религиозно и културно лицемерие, не
мислите ли?
...
Шпаер. Градчето в
което Жоро изтърва кораба си за първи път. Където започна всичко, първата черна
точка в бележника на Жоровото работно ПОВЕДЕНИЕ. „Факен профешънъл бихевиър,
де*а всички шибани бихейвиористи...” – кълнеше си на воля нашия герои. И без
това вече нямаше какво друго да стори.
„Мразя ги! Мразя
и Шпаер – това културно и красиво градче. То ми показа колко хубав е света навън.
То ме подхлъзна социално, то ме пропи, то ме омагьоса и накара да повярвам, че
мога да заживея нормално там, дори за миг, дори за 2-3 часа докато тече
пиянството ми в някоя кръчма. Сам или с някой. Някоя, някои... Има ли значение
сега? Какво има значение изобщо? Нищо...”
- жлъчно злословеше Жоро. Бе съкрушен, отчаян и най-вече леко
разочарован от себе си. Изтървал бе голямата пара. Предстоеше му път обратно,
дълги дни провесен нос, както и сметки и неуредици. „I hate to pay the
bills, ‘cause I just don’t have the skills to pay the bills” - редеше той с лирично отчаяние върху краден инструментал пуснат на белите
слушалки на новия му АйФон 4. Всъщност този телефон бе първия му такъв.
Смартфон, изобщо... дори хубав телефон, ако щете. Но няма как, все пак бе
работил по Европата, щеше да е тъпо ако, връщайки се при приятелите си, не се
изфука с един такъв. „Те тамън ся навлизат в България. Мацките ше откачат” - бе
си помислил при покупката му Жоро. И не го е*еше хич, което вие, струва ми се,
вече много добре знаете...
...
И тъй, Жорко бе прецакан зле. Здраво е*ан в социалното си състояние.
Предстоеше му да бъде Безработен Българин, известно време. Първото можеше да
бъде само временно, но второто бе твърде вероятно да остане перманентно...
Експортираха го
обратно. На Балканите. В България. В центъра на помийната клоака. Софийско
поле...
...
(Ай стига до тук.
В следващия епизод ще се случат чудеса, обещавам. В по следващия - истински
подвизи. Ще видите вие - бел. авт.)
Глава 8: В
монотонните релси на житейския цикъл. Или – София, втора част:
Жоро пиеше кафе.
Не, пиеше бира. По му ходеше на имиджа да праска бирчоци от сабалям. Се пак бе
неделя. Разхождаше се гол с жълтите си жапанки и припръцваше невинно на
интервали. Неопределени интервали. Иначе, Жорко бе добре. Бачкаше леко спряла
работа, но нали бачкаше. Ходеше по интервюта. Рап щеше да прави, тъкмо.
Постепенно животеца му се нареди и влезе в леко монотонната релса на нормалното
съществуване. Та нали това правят нормалните хора - бачкат от 9 до 6, от
понеделник до петък. Напиват се петък, напиват се и събота. Неделя - припръцват
пред мониторите и си бъркат в носовете. Чоплят семки. Някой пък посещават
културни събития. Трети се напиват отново, но по набърже и до по- рано.
Четвърти се напушват за добро утро и деня им протича ленно и спокойно. Леко
непродуктивно но, кой го е*е за продукцията, то и без тва всичко, което се продуцира
е пълен булшит. Жоро бе решил да не пуши днес. Бе решил да намали тревата и да
наблегне на доброто старо пиене. Точно това пиене, заради което бе уволнен. За
твърд алкохол си говорим. Употребяваме го петъчно-съботно обилно, а през
седмицата - умерено. Ракия, водка, мента, мастика... Всичко бе добре дошло в
Жоровия организъм. Както и бело („бело жуля смело”), бонбони, гъби, картони,
крака, ръце... черни дробове разядени. Цироза, в напреднал стадий. Кой би
очаквал че младеж на 25 години, бивше футболистче и перманентно Барманче може
да страда от цироза. Добре, че Жоро не страдаше от такава. Или поне официално
не му бе известно, че страда от такава. Затова реши да продължи и да се отдаде
на пиене и празно съзерцаване на сивата околност. Алкохолизъм с философски
привкус и магарешка упоритост. Стоицизъм, на който и самия Буда би завидял.
Страхотно, чудесно. Речено - сторено. Жоро официално се бе предал на тъмната
страна. Чакаше да го отнесат... Чакаше конниците на апокалипсиса. И докато ги
чакаше си сръбваше. Боцкаше си и домати. Тъкмо съквартирантката му отиде до
магазина за боб и домати. А имаше и ракия. Сещате се накъде бия нали. В крайна
сметка Жоро си сипа ракия, отпи я с вид на професионален винен дегустатор и си
бодна парче домати. Усмивка изгря на живописното му личице. И това ако не е
идилия, здраве му кажи.
...
Чао, приятели.
Ако видите Жорко нейде из кръчмите – пратете му поздрави. Ще го познаете по
раздърпания вид, окаяното състояние и отвеяния поглед. И не на последно място - по безгрижната
усмивка, светеща на лицето му... Чао, и до нови срещи!
P.S.
И за бога – не му
купувайте пиене, колкото и да ви умолява!!!
Публикации
