Животът на бармана Жоро: Глава 7 и 8 (Последна)

Глава 7: Илюзорното спасение или как колелото на съдбата се завъртя отново:

„Ибаси дългото заглавие на глава... А всъщност к’во е глава в... ъ... книга?” - би запитал сам себе си Жоро, ако бе прочел заглавието на този литературен откъс или т. нар. и по-конкретно казано „глава”. За негова радост, обаче, той не го чете - четете го Вие (за ваше неимоверно щастие и несъмнено райско и свръхбожествено въодушевление, надявам се). Затова в конкретния случай ще бъда директен. Жоро имаше повод за празнуване - бе върнат в бара, на един просег разстояние от неговите бутилки, на ръка разстояние от „фенките” и... ъ... шефа. Това бе леко усъдително, в началото, но после Жоро установи, че не го ебе за Шефа и мож’ да си бачка както си иска, когато си иска, дори веднъж бачка напушен. Имаше хубави капки за очи, спор няма. Се пак шефа, шибания хотел мениджър, бе холандец. „Гръмоотворда”, както го наричаше Жоровия колега - Калин, слухтеше насякъде, нямаше мнение, беше крайно некомпетентен и недоброжелателно настроен , според същия (Калин), но от друга страна той сто про би усетил Жорко по нетретирано натурално напушения поглед на Жорко. Горкия Жорко. Но, Жорко бе пичага, смело момче, не го мислете, не се даваше на паранията на работното място. За него работата в напушено състояние олицетворяваше един усвоен работен процес, извършван с лекота, ей така, дори и на направена глава. И те така...

Но...

На 26-ти август ненадейно Жоро бе уволнен. В Шпаер - един красив, китен, средноголям туристически градец, в който в понастоящия момент се провеждаше некакъв рицарски събор, надяждане с прецели и вурстове, надпиване с бира и ризлинг, надпърдяване с Туби и Тромбони и прочие културни мероприятия. Имаше и музей на техниката, както и огромна църка, която беше толкова ню скуул, че вратата и притежаваше ебаси системите за сигурност, а отдруга страна самата църка претендираше, че е построена 16-ти ли, 17-ти ли век... Е тва пък ако не е пълен културен, религиозен и исторически шарж и фарс па на, кажи ми кво е?!?

Шпаер. Градчето в което Жоро изтърва кораба си за първи път. Където започна всичко, първата черна точка в бележника на Жоровото работно ПОВЕДЕНИЕ. И държание. Факен профешънъл бихевиър. Шибани бихейвиористи...

„Мразя ги! Мразя и Шпаер, деба културното му градче. То ми показа колко хубав е света навън. То ме подхлъзна, културно и социално, то ме пропи, то ме омагьоса и накара да повярвам, че мога да заживея нормално там, дори за миг, дори за 2-3 часа докато тече пиянството ми в някоя кръчма. Сам или с някой. Някоя, някои, никои...? Има ли значение сега? Какво има значение? Нищо...” кълнеше Жоро. Бе съкрушен, отчаян и най-вече леко разочарован от себе си. Изтървал бе голямата пара. Предстоеше му път обратно, дълги дни провесен нос, както и сметки и неуредици. Ай хейт ту пей дъ факен билс, ‘къз а дон’т хев да скил то пей да билс...” редеше отчаено Жоро, на инструментал пуснат на белите слушалки на новия му АйФон 4. Всъщност т’ва бе първия му такъв. Смартфон, изобщо.. дори хубав телефон, ако искаш го наречи. Но няма как, се пак бе работил по Европата, щеше да е тъпо ако, връщайки се сред приятелите си, не се изфука с един такъв. „Те тамън ся навлизат в България. Мацките ше откачат” бе си помислил при покупката му Жоро. Не го ебеше, хич...

И тъй, рапиращ или не, Жоро бе прецакан зле. Здраво ебан в социалното си състояние. Предстоеше му да бъде Безработен Българин, известно време. Поне за първото. За второто го грозеше огромната опасност да остане перманентно. Експортираха го обратно... На Балканите. В България. В центъра на помийната клоака. Софийско поле...

Ай стига до тук. В следващия епизод ще се случат чудеса, обещавам. В по следващия - истински подвизи. Ще видите вие. (бел. авт.)

Глава 8: В монотонните релси на житейския цикъл. София - втора част:

Жоро пиеше кафе. Не, пиеше бира. По му ходеше на имиджа да праска бирчоци от сабалям. Се пак бе неделя. Разхождаше се гол с жълтите си жапанки и припръцваше невинно на интервали. Неопределени интервали. Иначе, Жорко бе добре. Бачкаше леко спряла работа, но нали бачкаше. Ходеше по интервюта. Рап щеше да прави, тъкмо. Постепенно животеца му се нареди и влезе в леко монотонната релса на нормалното съществуване. Та нали това правят нормалните хора - бачкат от 9 до 6, от понеделник до петък. Напиват се петък, напиват се и събота. Неделя - припръцват пред мониторите и си бъркат в носовете. Чоплят семски. Някой пък посещават културни събития. Трети се напиват отново, но по набърже и по до рано. Четвърти се напушват за добро утро и деня им протича ленно и спокойно. Леко непродуктивно но, кой го ебе за продукцията, то и без тва всичко, което се бълва е пълен булшит. Жоро бе решил да не пуши днес. Бе решил да намали тревата и да наблегне на доброто старо пиене. Точно това пиене, заради което бе уволнен. За твърд алкохол си говорим. Употребяваме го петъчно-съботно обилно, а през седмицата - умерено. Ракия, водка, мента, мастика... Сичко е добре дошло в Жоровия организъм. Както и бело („бело жуля смело”), бонбони, гъби, картони, крака, ръце... черни дробове разядени. Цироза, в напреднал стадий. Кой би очаквал че младеж на 25 години, бивше футболистче и перманентно Барманче може да страда от цироза. Добре, че Жоро не страдаше от такава. Или поне официално не му бе известно, че страда от такава. Затова реши да продължи и да се отдаде на пиене и празно съзерцаване на сивата околност. Алкохолизъм с философски привкус магарешка упоритост. Стоицизъм, на който и самия Буда би завидял. Страхотно, чудесно. Речено - сторено. Жоро официално се бе предал на тъмната страна. Чакаше да го отнесат... Чакаше конниците на апокалипсиса. И докато ги чакаше си сръбваше. Боцкаше си и домати. Тъкмо съквартирантката му отиде до магазина за боб и домати. А имаше и ракия. Сещате се накъде бия нали. В крайна сметка Жоро си сипа ракия, отпи я с вид на професионален винен дегустатор и си бодна парче домати. Усмивка изгря на живописното му личице. И това ако не е идилия, здраве му кажи.

Чао, приятели...

Животът на бармана Жоро: Глава 5 и 6

Глава 5: В БГ

Жоро бе във Варна на „МУУРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”! Това бе велико събитие за неговата гларускска душица. Па и кво, кой не обича да плава, да са рие в пясъка и да прави дупки, загледан в знойни моми, обикалящи наоколо по и по без горнища. Лично Жоро предпочиташе тези без, но и тези със хващаха окото. А и измежду тези без (горнище - бел. авт.) имаше и такива, за които по-естетично би било да са със (горнище - агейн), понеже са бяха бая виснали. То от възрастта. Но кой всъщност подбира? Жоро не. Нивга. Той бе краен и ортодоксален ценител на женската голота. Колкото повече, толкова по-добре... А нема това не бе и самата реалност, такава каквато всъщност е. Да, определено Жоро, както вече споменах, бе натуралист човек. Ценеше естествената женска красота, но се кефеше и на тунинговани мацки, от друга страна... „Па и що не, щом тея моми толкус съ са постарали да са напраят, що да не ги зарадвам с малко мъжко внимание, зарад тях гу прая аз, не чи аз нещу...” - мърмореше сам със себе си по въпроса по разисквания естетически въпрос Жорко... Дълбаенето в темата провокираше протичането на лигите му и въздигането на малкия Жоро, който според Жоро, всъщност никак не бе малък. Голям, малък - толкоз... Всеки рицар се брани с меча, който има... С който Ескалибур го е дарил...” - мълвеше наум Жоро. И си правеше дупки в пясъка, и чайки грачеха нежно. Всичко бе прекрасно. „Варнаааа, моретооо, сините вълниии...”

Глава 6: Пропадане

Жорко тичаше със самар на гръб обратно към корабчето си с усмивка на уста. Нямаше търпение да започне работа отново, доказвайки се пред шефовете си колко е целеустремен и самоуверен. Почивката му се бе отразила добре... „Сега ще им покажа какво мога и колко съм готин, тези копеленца ще ме обичат и уважават. Всички - шефовете, колегите, гостите... Ще ме боготворят” - унесъл се бе в амбиции Жоро, подтичвайки нетърпеливо към корабчето, мяркащо се вече на хоризонта жоров...

Абе, хора, не ви ли се струва, че има нещо гнило в цялата работа (бел. авт.)? Всъщност всичко изречено до тук бе пълна лирическа измислица. Истината е, че Жоро бе посърнал до нема и къде, понеже трябваше да се връща в своя плаващ затвор, а на всичкото отгоре, след последните си изпълнения, включващи най - грубо (в хронологичен ред) свинско препиване, грубо и продължително псуване на единия шеф в изключително нелицеприятно състояние и пропускане на последния работен ден преди ваканцията, поради гореизброените причини (и някой други дребни подробности), Жоро бе особено плах и чувствителен. Дриснало му бе в душичката. Бе дочул, че ще бъде преназначен като чистачка. Не искаше да повярва на чутото. Разцъкваше напред-назад из познатите централни площади на Кюлн, където точно преди 2 седмици бе скитал цял ден в изключително нетрезво състояние, изчаквайки следващия ден и полета си (наяден с гъби, напофен и начертан, учтиво почерпен от случайно появили се Пазарджишки „биричеди” и скъпи сънародници. „Мила си ми татковино, а още повече и твоите чеда, безразборно пръснати по света, и по-концентрирани назапад, къдет по се живей..., всеки знай”. И тъй де, Жоро си видя кораба, сви му се сърцето... пообикаля в кръг, седна на една пейка, послуша рап, пусна си чалга, па се пооспукои. Каза си, напред, не ме ебе, мечка страх, мене не... или нещо такова. Не го цитирам направо, затва и не слагам кавички. Той Жорко си е труден за цитиране с тази негова отмерена книжовна и високо удушевена североизточна реч... но това едва ли вълнува драгия читател и особено точно в този сублимен и съспенснат момент.

Жоро все пак се качи на кораба, „ даде 5” на всички наутици (че по-добре точно сега е да си има приятели, и без тва враговете са му бол) и пристъпи смело надолу към преизподнята, опа, пардон - рецепцията. Там го чакаше.. Никой... Поседя малко, отмести се от крак, поцъка с език. Ето че се появи и новия му менаджер. Около 1,95 висок, студен шибан холандец, или поне пред Жоро тва беше показал,. Гледаше го от високо и му режеше сърцето. Гадно копеле бе тоя Мартен Комп...хуис... хаус или нещо такова. Жоро така и не се научи да произнася шибаното му име. Мразеше този мадафакър от дъното на душата си и имаше защо - та той изобщо не харесваше Жоро, а да не харесваш Жоро си е направо за мразене. Абе, то не само той не харесваше Жорко де, ама той особено много. Абе много хора, всъщност бяха срещу Жоро, което не го плашеше преди, когато на власт бе стария му менаджер, който макар и съвсем логично да се оказа в последствие гей, поне харесваше Жоро. „Обичам те, като мъж”, бе изрекъл веднъж Тео (стария му менаджер), в момент на крайно алкохолно опиянение. И все пак... „по-добре дърт педераз, който те обича, отколкото тъпо амбициозно копеле, което те мрази”, мислеше си Жоро и въздишаше по безпаметните мигове след 6-тия или седмия шот от добрия стар Женевър, така обичан от добрия стар Тео... „Ех, Тео, хубао, че поне бе професионалист и не поиска нещо повече от мен, шото... това нямаше да го бъде... И все пак, ще те запомня с добро...” - отнесъл се бе в мисли Жоро, докато новия му началник му обесняваше, че имал нова програма за него, включваща чистене на кабини, кенефи, миене на чинии и сервиране по време на вечеря... Но да не ви оттегчавам, то и Жоро му беше оттегчено достатъчно и не слушаше, а само се сдухваше, но само наум, неиздавайки по никъв начин вътрешните си страдания...

Много се разтаках... ще го давам по-набърже без да вниквам в толкова детайли, че съм гладен а трябва и да си пера гащите, чорапите и най-вече шибаната униформа, че я оплесках с мазнотии неска в кухнята, докат измия около 420 чинии, да еба живота му несправедлив (бел. авт.).

И така, вътрешните страдания Жорови се изразиха много явно плавно и логично, външно. Жоро зе да чисти квото му дадат и да бачка, каквото трябва. Замисли се, „деба, тая работа требва да е мноо ниско квалифицирана, шом ме връткат кат от позиция на позиция кат въшлива мастия тъй лесно... Или можеби искат да ме подготвят за менаджерска позиция, опознавайки работата от различни ъгли... И се пак, най- си мий убау зад бара, до питиенцата, деба мамитуму...” съвсем простичко разсъждаваше наум Жорко, докат лъскаше вратите на една душ кабина. Появи се новото му шефче, хеад-а на Хаускипийнг департмента - Субаджо. Инди мадафакър, който се струваше готин на Жорко, преди да му стане шеф и да почне да го командори кат пълен боклук. „Да тий шеф такова лайненце си е супер лайняно... и пропаднало” - помисли си Жоро... „Се пак аз европеец ли съм или маймуна, да ма командори тоз дръпнатия дет не мож да изпий две ракии и/или да играй кючеци по масата у кръчмата цяла нощ и после пак да не гу ибе кат утиди другия ден на работа... Бахти амбициозното, изпълнително и работливо копеленце...” мислеше си Жоро. Имаше махморлук отново. Светът бе тежък... Не се бе променил, даже никак...

И така се занизаха дните. Доста бавно. Жоро правеше впечатление, че се е променил и е изоставил злите си алкохолни навици. Нищо подобно, просто нямаше време да си напазари 20-30 кена бира и да почне да пие по 5-6 на вечер и после да ходи кат забавено зомби рано сабалям абсолютно всяка сутрин из кабините, преструвайки се че уж ги чисти, а всъщност само пръцкайки и разваляйки атмосферата, буквално... И пиейки кафета... И после пак пръцкайки, дрискайки и уригвайки се. И оплаквайки се, много и то. Какъв типичен Българин. Да се оплакваш от всичко, това му е фацата”, мислеше си Жоро. „С псувня на уста по-лек е света”, обобщаваше Жоро и му „ебеше майката” по всевъзможни начини със завидно усърдие... Жалко само, че нямаше нищо за клецане. Точно след тази последна мисъл, съм сигурен (бел. авт.), че Жоро би пожелал да сподели първата си рима на немски език, този груб, тъп и безмислено сложен език, който му се бе наложило да си поприпомни. А именно, римата за която говорим е следната... Треперите ли в очакване? Треперете - това е Тя (бел. авт):

„Das Leben is gefickt, wenn du hast nichs zu fick’”

Жоро не беше сигурен дали горесподелената мисъл е граматично правилна, и дали изобщо имаше некав смисъл, ма, не го ебеше. Вече можеше да рапира и на немски. Измисли си и втора рима, въплащаваща римовите му умения едновременно от два езика - „I’m getting’ so freak, wenn es komt Zeit zu fick”… За жалост, „Das Zeit zu fick” така и не бе дошло. С други думи сексът на кораба бе (поне за Жоро) пълен мираж. Не че Жоро не понамаза туй-онуй, ма за тази цел си плати, ама... нали човек веднъж живее, мислеше си Жорко с усмивка на уста, лъскайки... тоалетната чиния на амнайстата си кабина за деня... Трябваше да побърза, че го чакаше и дишуошинг. „Веднъж да се махна оттук и... ще покажа на всички колко съм готин... Как е възможно да ме поставят на такава позиция...” мислеше си Жоро, докато вадеше с ръка събралите се в сифона на кухнята всевъзможни мазнотии. „Пу дай ‘ба таз гнус, гняс и мазга” припяваше си Жорко с рима на уста. И продължаваше на глас (и без тва всички наоколо бяха индонезийци) - „Мож’ да пуша мноо трева, но за разлика от теб тва не ми пречи дай ба./ Жуля смело бяло и пия уиски здраво./ А наздраве, и си викам „браво”...”

И тъй. Жоро огладня и отиде да яде. Трябваше и да пере. До утре... или докогато ми остане празно време. Не вярвам да е скоро. Днес намерих, щот нямах бира, но утре ще си закупя доста, така че... (бел. авт.).