Откъсъци празнична параноя (Първа част)

На връщане от града газя в кишата и калта. Бягам бързо с багажи и масета по джобовете. Плъзнали са куки, особено по празниците. Не че ме притесняват, аз съм оптимист и бохем. Нося се на една педя над нещата. Понякога сивия ден ме сгромява, но като цяло не ме ебе. Мен параноя ме не лови. Да си дойдем на думата, кат казахме "параноя". Ще нарека този кратък разказ - "Откъсъци празнична параноя". Ще бъде импулсивна творба, барем... (надявам се "откъсъци" да се пуише така).

Та ходим си ний, тримцата - аз, Даньо, Жоро и Дефлян Рязградски и по едно време като ястреби от гръмотевично небе към нас се спускат трима кукери. Вадят пистолети, земат ни лични карти. Настава смут и параноя. Жоро повръща от спек. Намират му коза, както и кашето на Даньо. Дефлян... той па си бе скатал бучица бакпулвер. Аз? Аз си бях чисте бе, мчи къ... 

Ма ко да ги прая, тръгнах с тях към 3-то районно. На изпът ми беше, отивахме на банкет на 4-км. Викам да се повозя, шом господата са толкоз любезни. Започвам да си лафя с тях, пускам вицове и свежи хуморески. Познбат похват. По едно време както пътуваме по цариградско, куките потриват доволно ръце, мойте негри хем се спичат, хем уж не ги ебе... а аз гледам през прозореца към разтичащите се светлини на ноща като наяден с паркизан шахматист. И.. тогаз, да точно тогаз, не щеш ли и баш изведнАж, силна светлина проряза хоиризонта. Шофьора загуби контрол над колата. Летяхме над 4-км. И полетяхме... И полетяхме.. Нанякъде, еба ли му майката къде, бях заслепен, а дори нямах време и да се уплаша...

Очаквайте Втора част:)

По Околовръстното...

В мокър сняг и кал газя пак (без шал)

А очите ми търсят отсрещния бряг...

Под оловното небе, във въздуха бездушен

Изпарения на воля дишам...

Смес от серен и въглероден диоксид.

В пост-индустриален свят съм гид...

Водя ви... с привиден авторитет.

А всъщност съм разбит и нямам капчица късмет.

В миг задушен

Безнадеждно чувствам се заключен,

Смешен и отчайващо безлично-скучен.

И паническа тревожност ме обвзема,

Дъха на сила взема (ми), притиснала гърдите...

Намокрила очите.. Страх и гадост,

Драйфам в лудост лепкава, непреодолима

И мрак като катран във мен се влива...

Делириум –

Безкраен, безчувствен – студен, метален

Бой ментален, надавам вой... протяжен, глух, безкраен

От кал острието валям..

Острието... на спасението

И призовавам без надежда с глас прегракнал, сух...

 „Спасение тоз, който дири, нека е готов на харакири...”

Минчо (Нежния)

Чичо Минчо чалга бичи...
Радка люби
...кат' Добичи

Грубо влиза със царвулите окаляни...
с анцунга накапан, думите заваля ги.
Скача в хоремака със ритник...
И започва да се бие като Джеки Чан в Час Пик.

Той е ДЪ ПИЧ
и стилът му е "далеч от селски кич".

Въртят клипа му по Дъ Войс,
в който чука момците от Гей-Бойс.

Няма нужда от членоразделна реч,
а от хард-кор-турбо-фолк къртеч.

Груб е, вулгарен, прост, циник
Арогантен, егоист, егоцентрик.

Минчо е различен. На никой не прилича
Мацките привлича, сбира, не подбира

"Всичко под ножа, и където мога - да го сложа" -
бе мотото му на деня.
Бе си го татуирал дори на бицепса.
А на лявото му рамо - абревиатура "ЦСКА"
На дясното коляно - кротък надпис: "Яж лайна".

Татуировките му носят толкоз топлина.
Топлина и красота...

Минчо бе роден за да обича.
Плод бе на Нежната Революция.
На която тъй дълбоко симпатизираше.
...докато пърдеше, пееше и ракия си наливаше.

Поклон!

И те така...

Неусетно отминава си деня му - Минчов
Празен и безсмислен... като лова му пичов.

Със шоколад във шепите

Със шоколад във шепите, по пътя бродят слепите.

отвънка докат' падат пияните, пред дискотеките...

И Реки потича тъй неустоимо от високоградусно стомашно съдържимо.

Докато" Безспорно кривото" с "Безпорно правото" във плевоари,

Мрънка, плява пафка, дрънка и товари

на околните слушатели - тъй непорочни,

невинни жертви с наказания безсрочни...

Заточени в харема три кадъни

Се бореха да влязат във съня ми.

Седяха прави до джакузито в халати

Разкопчани от сатен, с хашиш,

морфин от мак и хероин.

Със БигМак, с картофки, с тлъст качак...

И в този ден навънка пръска пак

и бродят хората захлупени със похлупак.

А днеска точно, днес, да този ден.

(Днес, сега, не утре или вдругиден)

Аз точно бях от щастието посетен.

На фона сив изобразен,

Обременен дори, ако щеш го наречи.

Но аз потапям се и нека ме боли...

Животът на бармана Жоро: Глава 7 и 8 (Последна)

Глава 7: Илюзорното спасение или как колелото на съдбата се завъртя отново:

„Ибаси дългото заглавие на глава... А всъщност к’во е глава в... ъ... книга?” - би запитал сам себе си Жоро, ако бе прочел заглавието на този литературен откъс или т. нар. и по-конкретно казано „глава”. За негова радост, обаче, той не го чете - четете го Вие (за ваше неимоверно щастие и несъмнено райско и свръхбожествено въодушевление, надявам се). Затова в конкретния случай ще бъда директен. Жоро имаше повод за празнуване - бе върнат в бара, на един просег разстояние от неговите бутилки, на ръка разстояние от „фенките” и... ъ... шефа. Това бе леко усъдително, в началото, но после Жоро установи, че не го ебе за Шефа и мож’ да си бачка както си иска, когато си иска, дори веднъж бачка напушен. Имаше хубави капки за очи, спор няма. Се пак шефа, шибания хотел мениджър, бе холандец. „Гръмоотворда”, както го наричаше Жоровия колега - Калин, слухтеше насякъде, нямаше мнение, беше крайно некомпетентен и недоброжелателно настроен , според същия (Калин), но от друга страна той сто про би усетил Жорко по нетретирано натурално напушения поглед на Жорко. Горкия Жорко. Но, Жорко бе пичага, смело момче, не го мислете, не се даваше на паранията на работното място. За него работата в напушено състояние олицетворяваше един усвоен работен процес, извършван с лекота, ей така, дори и на направена глава. И те така...

Но...

На 26-ти август ненадейно Жоро бе уволнен. В Шпаер - един красив, китен, средноголям туристически градец, в който в понастоящия момент се провеждаше некакъв рицарски събор, надяждане с прецели и вурстове, надпиване с бира и ризлинг, надпърдяване с Туби и Тромбони и прочие културни мероприятия. Имаше и музей на техниката, както и огромна църка, която беше толкова ню скуул, че вратата и притежаваше ебаси системите за сигурност, а отдруга страна самата църка претендираше, че е построена 16-ти ли, 17-ти ли век... Е тва пък ако не е пълен културен, религиозен и исторически шарж и фарс па на, кажи ми кво е?!?

Шпаер. Градчето в което Жоро изтърва кораба си за първи път. Където започна всичко, първата черна точка в бележника на Жоровото работно ПОВЕДЕНИЕ. И държание. Факен профешънъл бихевиър. Шибани бихейвиористи...

„Мразя ги! Мразя и Шпаер, деба културното му градче. То ми показа колко хубав е света навън. То ме подхлъзна, културно и социално, то ме пропи, то ме омагьоса и накара да повярвам, че мога да заживея нормално там, дори за миг, дори за 2-3 часа докато тече пиянството ми в някоя кръчма. Сам или с някой. Някоя, някои, никои...? Има ли значение сега? Какво има значение? Нищо...” кълнеше Жоро. Бе съкрушен, отчаян и най-вече леко разочарован от себе си. Изтървал бе голямата пара. Предстоеше му път обратно, дълги дни провесен нос, както и сметки и неуредици. Ай хейт ту пей дъ факен билс, ‘къз а дон’т хев да скил то пей да билс...” редеше отчаено Жоро, на инструментал пуснат на белите слушалки на новия му АйФон 4. Всъщност т’ва бе първия му такъв. Смартфон, изобщо.. дори хубав телефон, ако искаш го наречи. Но няма как, се пак бе работил по Европата, щеше да е тъпо ако, връщайки се сред приятелите си, не се изфука с един такъв. „Те тамън ся навлизат в България. Мацките ше откачат” бе си помислил при покупката му Жоро. Не го ебеше, хич...

И тъй, рапиращ или не, Жоро бе прецакан зле. Здраво ебан в социалното си състояние. Предстоеше му да бъде Безработен Българин, известно време. Поне за първото. За второто го грозеше огромната опасност да остане перманентно. Експортираха го обратно... На Балканите. В България. В центъра на помийната клоака. Софийско поле...

Ай стига до тук. В следващия епизод ще се случат чудеса, обещавам. В по следващия - истински подвизи. Ще видите вие. (бел. авт.)

Глава 8: В монотонните релси на житейския цикъл. София - втора част:

Жоро пиеше кафе. Не, пиеше бира. По му ходеше на имиджа да праска бирчоци от сабалям. Се пак бе неделя. Разхождаше се гол с жълтите си жапанки и припръцваше невинно на интервали. Неопределени интервали. Иначе, Жорко бе добре. Бачкаше леко спряла работа, но нали бачкаше. Ходеше по интервюта. Рап щеше да прави, тъкмо. Постепенно животеца му се нареди и влезе в леко монотонната релса на нормалното съществуване. Та нали това правят нормалните хора - бачкат от 9 до 6, от понеделник до петък. Напиват се петък, напиват се и събота. Неделя - припръцват пред мониторите и си бъркат в носовете. Чоплят семски. Някой пък посещават културни събития. Трети се напиват отново, но по набърже и по до рано. Четвърти се напушват за добро утро и деня им протича ленно и спокойно. Леко непродуктивно но, кой го ебе за продукцията, то и без тва всичко, което се бълва е пълен булшит. Жоро бе решил да не пуши днес. Бе решил да намали тревата и да наблегне на доброто старо пиене. Точно това пиене, заради което бе уволнен. За твърд алкохол си говорим. Употребяваме го петъчно-съботно обилно, а през седмицата - умерено. Ракия, водка, мента, мастика... Сичко е добре дошло в Жоровия организъм. Както и бело („бело жуля смело”), бонбони, гъби, картони, крака, ръце... черни дробове разядени. Цироза, в напреднал стадий. Кой би очаквал че младеж на 25 години, бивше футболистче и перманентно Барманче може да страда от цироза. Добре, че Жоро не страдаше от такава. Или поне официално не му бе известно, че страда от такава. Затова реши да продължи и да се отдаде на пиене и празно съзерцаване на сивата околност. Алкохолизъм с философски привкус магарешка упоритост. Стоицизъм, на който и самия Буда би завидял. Страхотно, чудесно. Речено - сторено. Жоро официално се бе предал на тъмната страна. Чакаше да го отнесат... Чакаше конниците на апокалипсиса. И докато ги чакаше си сръбваше. Боцкаше си и домати. Тъкмо съквартирантката му отиде до магазина за боб и домати. А имаше и ракия. Сещате се накъде бия нали. В крайна сметка Жоро си сипа ракия, отпи я с вид на професионален винен дегустатор и си бодна парче домати. Усмивка изгря на живописното му личице. И това ако не е идилия, здраве му кажи.

Чао, приятели...

Животът на бармана Жоро: Глава 5 и 6

Глава 5: В БГ

Жоро бе във Варна на „МУУРЕЕЕЕЕЕЕЕЕ”! Това бе велико събитие за неговата гларускска душица. Па и кво, кой не обича да плава, да са рие в пясъка и да прави дупки, загледан в знойни моми, обикалящи наоколо по и по без горнища. Лично Жоро предпочиташе тези без, но и тези със хващаха окото. А и измежду тези без (горнище - бел. авт.) имаше и такива, за които по-естетично би било да са със (горнище - агейн), понеже са бяха бая виснали. То от възрастта. Но кой всъщност подбира? Жоро не. Нивга. Той бе краен и ортодоксален ценител на женската голота. Колкото повече, толкова по-добре... А нема това не бе и самата реалност, такава каквато всъщност е. Да, определено Жоро, както вече споменах, бе натуралист човек. Ценеше естествената женска красота, но се кефеше и на тунинговани мацки, от друга страна... „Па и що не, щом тея моми толкус съ са постарали да са напраят, що да не ги зарадвам с малко мъжко внимание, зарад тях гу прая аз, не чи аз нещу...” - мърмореше сам със себе си по въпроса по разисквания естетически въпрос Жорко... Дълбаенето в темата провокираше протичането на лигите му и въздигането на малкия Жоро, който според Жоро, всъщност никак не бе малък. Голям, малък - толкоз... Всеки рицар се брани с меча, който има... С който Ескалибур го е дарил...” - мълвеше наум Жоро. И си правеше дупки в пясъка, и чайки грачеха нежно. Всичко бе прекрасно. „Варнаааа, моретооо, сините вълниии...”

Глава 6: Пропадане

Жорко тичаше със самар на гръб обратно към корабчето си с усмивка на уста. Нямаше търпение да започне работа отново, доказвайки се пред шефовете си колко е целеустремен и самоуверен. Почивката му се бе отразила добре... „Сега ще им покажа какво мога и колко съм готин, тези копеленца ще ме обичат и уважават. Всички - шефовете, колегите, гостите... Ще ме боготворят” - унесъл се бе в амбиции Жоро, подтичвайки нетърпеливо към корабчето, мяркащо се вече на хоризонта жоров...

Абе, хора, не ви ли се струва, че има нещо гнило в цялата работа (бел. авт.)? Всъщност всичко изречено до тук бе пълна лирическа измислица. Истината е, че Жоро бе посърнал до нема и къде, понеже трябваше да се връща в своя плаващ затвор, а на всичкото отгоре, след последните си изпълнения, включващи най - грубо (в хронологичен ред) свинско препиване, грубо и продължително псуване на единия шеф в изключително нелицеприятно състояние и пропускане на последния работен ден преди ваканцията, поради гореизброените причини (и някой други дребни подробности), Жоро бе особено плах и чувствителен. Дриснало му бе в душичката. Бе дочул, че ще бъде преназначен като чистачка. Не искаше да повярва на чутото. Разцъкваше напред-назад из познатите централни площади на Кюлн, където точно преди 2 седмици бе скитал цял ден в изключително нетрезво състояние, изчаквайки следващия ден и полета си (наяден с гъби, напофен и начертан, учтиво почерпен от случайно появили се Пазарджишки „биричеди” и скъпи сънародници. „Мила си ми татковино, а още повече и твоите чеда, безразборно пръснати по света, и по-концентрирани назапад, къдет по се живей..., всеки знай”. И тъй де, Жоро си видя кораба, сви му се сърцето... пообикаля в кръг, седна на една пейка, послуша рап, пусна си чалга, па се пооспукои. Каза си, напред, не ме ебе, мечка страх, мене не... или нещо такова. Не го цитирам направо, затва и не слагам кавички. Той Жорко си е труден за цитиране с тази негова отмерена книжовна и високо удушевена североизточна реч... но това едва ли вълнува драгия читател и особено точно в този сублимен и съспенснат момент.

Жоро все пак се качи на кораба, „ даде 5” на всички наутици (че по-добре точно сега е да си има приятели, и без тва враговете са му бол) и пристъпи смело надолу към преизподнята, опа, пардон - рецепцията. Там го чакаше.. Никой... Поседя малко, отмести се от крак, поцъка с език. Ето че се появи и новия му менаджер. Около 1,95 висок, студен шибан холандец, или поне пред Жоро тва беше показал,. Гледаше го от високо и му режеше сърцето. Гадно копеле бе тоя Мартен Комп...хуис... хаус или нещо такова. Жоро така и не се научи да произнася шибаното му име. Мразеше този мадафакър от дъното на душата си и имаше защо - та той изобщо не харесваше Жоро, а да не харесваш Жоро си е направо за мразене. Абе, то не само той не харесваше Жорко де, ама той особено много. Абе много хора, всъщност бяха срещу Жоро, което не го плашеше преди, когато на власт бе стария му менаджер, който макар и съвсем логично да се оказа в последствие гей, поне харесваше Жоро. „Обичам те, като мъж”, бе изрекъл веднъж Тео (стария му менаджер), в момент на крайно алкохолно опиянение. И все пак... „по-добре дърт педераз, който те обича, отколкото тъпо амбициозно копеле, което те мрази”, мислеше си Жоро и въздишаше по безпаметните мигове след 6-тия или седмия шот от добрия стар Женевър, така обичан от добрия стар Тео... „Ех, Тео, хубао, че поне бе професионалист и не поиска нещо повече от мен, шото... това нямаше да го бъде... И все пак, ще те запомня с добро...” - отнесъл се бе в мисли Жоро, докато новия му началник му обесняваше, че имал нова програма за него, включваща чистене на кабини, кенефи, миене на чинии и сервиране по време на вечеря... Но да не ви оттегчавам, то и Жоро му беше оттегчено достатъчно и не слушаше, а само се сдухваше, но само наум, неиздавайки по никъв начин вътрешните си страдания...

Много се разтаках... ще го давам по-набърже без да вниквам в толкова детайли, че съм гладен а трябва и да си пера гащите, чорапите и най-вече шибаната униформа, че я оплесках с мазнотии неска в кухнята, докат измия около 420 чинии, да еба живота му несправедлив (бел. авт.).

И така, вътрешните страдания Жорови се изразиха много явно плавно и логично, външно. Жоро зе да чисти квото му дадат и да бачка, каквото трябва. Замисли се, „деба, тая работа требва да е мноо ниско квалифицирана, шом ме връткат кат от позиция на позиция кат въшлива мастия тъй лесно... Или можеби искат да ме подготвят за менаджерска позиция, опознавайки работата от различни ъгли... И се пак, най- си мий убау зад бара, до питиенцата, деба мамитуму...” съвсем простичко разсъждаваше наум Жорко, докат лъскаше вратите на една душ кабина. Появи се новото му шефче, хеад-а на Хаускипийнг департмента - Субаджо. Инди мадафакър, който се струваше готин на Жорко, преди да му стане шеф и да почне да го командори кат пълен боклук. „Да тий шеф такова лайненце си е супер лайняно... и пропаднало” - помисли си Жоро... „Се пак аз европеец ли съм или маймуна, да ма командори тоз дръпнатия дет не мож да изпий две ракии и/или да играй кючеци по масата у кръчмата цяла нощ и после пак да не гу ибе кат утиди другия ден на работа... Бахти амбициозното, изпълнително и работливо копеленце...” мислеше си Жоро. Имаше махморлук отново. Светът бе тежък... Не се бе променил, даже никак...

И така се занизаха дните. Доста бавно. Жоро правеше впечатление, че се е променил и е изоставил злите си алкохолни навици. Нищо подобно, просто нямаше време да си напазари 20-30 кена бира и да почне да пие по 5-6 на вечер и после да ходи кат забавено зомби рано сабалям абсолютно всяка сутрин из кабините, преструвайки се че уж ги чисти, а всъщност само пръцкайки и разваляйки атмосферата, буквално... И пиейки кафета... И после пак пръцкайки, дрискайки и уригвайки се. И оплаквайки се, много и то. Какъв типичен Българин. Да се оплакваш от всичко, това му е фацата”, мислеше си Жоро. „С псувня на уста по-лек е света”, обобщаваше Жоро и му „ебеше майката” по всевъзможни начини със завидно усърдие... Жалко само, че нямаше нищо за клецане. Точно след тази последна мисъл, съм сигурен (бел. авт.), че Жоро би пожелал да сподели първата си рима на немски език, този груб, тъп и безмислено сложен език, който му се бе наложило да си поприпомни. А именно, римата за която говорим е следната... Треперите ли в очакване? Треперете - това е Тя (бел. авт):

„Das Leben is gefickt, wenn du hast nichs zu fick’”

Жоро не беше сигурен дали горесподелената мисъл е граматично правилна, и дали изобщо имаше некав смисъл, ма, не го ебеше. Вече можеше да рапира и на немски. Измисли си и втора рима, въплащаваща римовите му умения едновременно от два езика - „I’m getting’ so freak, wenn es komt Zeit zu fick”… За жалост, „Das Zeit zu fick” така и не бе дошло. С други думи сексът на кораба бе (поне за Жоро) пълен мираж. Не че Жоро не понамаза туй-онуй, ма за тази цел си плати, ама... нали човек веднъж живее, мислеше си Жорко с усмивка на уста, лъскайки... тоалетната чиния на амнайстата си кабина за деня... Трябваше да побърза, че го чакаше и дишуошинг. „Веднъж да се махна оттук и... ще покажа на всички колко съм готин... Как е възможно да ме поставят на такава позиция...” мислеше си Жоро, докато вадеше с ръка събралите се в сифона на кухнята всевъзможни мазнотии. „Пу дай ‘ба таз гнус, гняс и мазга” припяваше си Жорко с рима на уста. И продължаваше на глас (и без тва всички наоколо бяха индонезийци) - „Мож’ да пуша мноо трева, но за разлика от теб тва не ми пречи дай ба./ Жуля смело бяло и пия уиски здраво./ А наздраве, и си викам „браво”...”

И тъй. Жоро огладня и отиде да яде. Трябваше и да пере. До утре... или докогато ми остане празно време. Не вярвам да е скоро. Днес намерих, щот нямах бира, но утре ще си закупя доста, така че... (бел. авт.).

Животът на бармана Жоро: Глава 3 и 4

Глава 3: На път към Амстердам

Жоро тъкмо бе приключил бачкане и си смучеше биричка от бара, бдеейки за капитана. Демек, капитана не трябваше да вижда Жоро, докато той пие от бар-ската бира. Трябваше да се прикрива и да бъде ъндърграунд. Но няма порблем, Ъндърграундът беше в Жоровата кръв... както и пюр уискенцето, парцуцката, теклилката, бирката, лафчето, моабетчето и гезменценцето. И мезето... И ракия, да, да, и ракия!!!...

И така. Жоро пътуваще към Амстердам, или по-скоро кораба му плаваше натам и Жоро се возеше в него. И си бачкаше, и си спеше (през почивките), и си пръцкаще (когато си поиска)... Такава бе съдбата на корабния работник... „ко да прай друго на тоз малкия корабец... И тъй. Трепнеше в очакване, доизпиваше си биричката и потирваше доволно ръчички. Имаше план да си напазари сто и петнейсе спейс курабийки, семки, гъбки, спийд и... Беналгин. Че сяка сабалям е толкова трудна и тежка, „Мамамудайба!”... А, да - и Визин... за очичките... Така се бе унесал в мечти, планове, филми и проекции... превъзбудено му бе. Реши да си пусне порначец за да разпузне и да хапне 3-4 снийкърска за да му е харабийка на душата. Речено-сторено...

Глава 4: В Амстердам и обратно

Жоро бе в Амстердам. Посети квартала на червените фенери, възползва се, купи си и коз, както и некви лепкави хаш-мъффини. Ко да прай... Интересно му бе да бъде част от тоя световен Содом и Гомор. На втората вечер му подариха безплатно кока, една испанска... му правиха му разни работи в квартала, а... също така изпуши и 2-3 Амстердамски и изяде е’на курабийка. Щастлив бе. Класически стоунд турист... Готино деграде... Абе, хем кулл, хем леко притеснителен субект. Но ще ви кажа само едно: В Амстердам след 11:30 да видиш човек без размит поглед е супер рядкост... особено в центъра... особено в квартала, мааан...

И ‘се пак Жорко си поживя царски. Купи си кока за 20 кинта и я попиля из улиците. Преди тва куса Холандеца. Хапна в Макдоналдс, достигайки до извода - „Макдоналдс насякъде си е... Абе, ти си знаеш... Да не кажа „зле”, ама... Нямат бира и шкембе!...”

И така. Щастие, свито в промеждутъка от времето между изяждането на един Биг Мак и изцъкването на е’ни големи картофки. Полвиначата работа, фаст фууд почивка...

И се пак - пълна харабийка, братче. Хем си боцкаш картофки в сосче, наподобяващо суха салата Снежанка, хем си свиваш Козленцето... Грозно и криво както винаги, то Жорко тей и не се научи да си свива кат’ пич... ‘Ма за к’во му бе, имаше си сто и „пидисе” приятелки, коит’ свиваха 5 пъти по ху’у от негу, ман... Разбираемо е, и аз, ако бях на неговото място, щях да правя така...

И точно в тоз’ момент, неразбираемо защо, Жоро си седеше на палубата и си пиеше двоен „Синяр”, и си слушаше рапеца след едно мъндзърко козле... Забавляваше се, правеше си представление сам на себе си и тей нататък... И така... С други думи правеше неща, които Вие, драги ми слушатели, не можете да правите, а камоли да бълнувате, сънувате и... да си представяте. Беше се наял със сиренце, целенасочено, понеже бе чул, че е доказано, че повишеното ниво на тирозина (съдържащ се във високи дози в сиренето) предизвиква... ъ... сънища. Предимно странни и объркващи но... все пак - сънища. По-добре от нищо... На тоя кораб всеки трип е ценен...

Всъщност истината бе, че Жоро бе сам в „Месс Руум”-а, коет ши рече, стаята, в която сички могат да киснат след табота, да пият и ядат, но да не усилват музика след 12. Мал шанс... Жоро си пиеше амнайстата биричка и слушаше „Моби - Алис (Генерал Миди Ремикс)” и не го ебеше особено често, много и значително... Демек, бе се накозидрондял и боравеше с ултрамегатрон меча на Джамайските Спейс Реънджъри... И призоваваше Джамайскитя Волтрон час през час... И прочие... Ко да прай... То на тоз кораб...

И всъщност цялата идея бе, че Жоро си имаше очаквания от тая вечер. Да излезе, да си напазари... Бири... Мара... Сирене... Бахур... Кот’ намери... Се си е файдичка...

Напазари си само три Кьолнски бирки, испуши се амстердамската каше Марка и си разболя главата като болна мацка след едра шарка...

Димек - докара си нормалното дереже на е’но що-годе - зле деграде... Или що-годе нормално зле... Деградирало добро дете, студент от провинцията, слушащ рап и пушещ трева, пиеш ракия и мента, и праскащ бирчоци междудругото... Ей такива хора познавам поне аз... Хек - шампиони, преживяли харакири след амнаисе бири, с дървени мечове, глави - пресни пасти и меки пици, и... ПриродонаУчен устрем. Естественици, изитатели...

Биолози... Зленковци... Зелени...

А през това време в слушалките на Жоро звучеше:

„Козата беше за трева... И през времето това... ренираха козите горски... И ето ги във Клуба. Първият куплет:

Та-ра-ри-рай-ра-рай-рааа...”

И прочие:

„Вълка предложил им контракт... Имал магазин за дискове и плочи... Занимавал се със... Ъ... Шоу - бизнес...

И козите зарибили се, дръпнали ено козле... Запели. Нещата се развиха в главономна скорост... Писаха за тях във всички горски вестници - „Тревата прави борбата” - пише го и в „Нощен труд”!...”

И така. Жоро пиеше, пушеше, слушаше и...пишеше. Каквито му ги ги говорят... Звездите... Хората... Почие... Има ли значение... Субектите... Обеките, размити в дъджовната октомврийска Софийска вечер... Варненска, Софийска, Пловдивска... Има ли значение... „Ще я имам, скоро” - каза си Жоро. Речено - ... Ъъ... Сторено?...

Животът на бармана Жоро: Глава 1 и 2

Глава 1: Ден Първи

Жоро се беше надрал и си бе пийнал бирка. Пусна си порначец, лъсна си една и си легна. Денят му бе чудесен и безкрайно смислен... Нищо ново на хоризонта...

Глава 2: Предисловие

Барманът Жоро работеше като... барман в безизвестна варненска кръчма, разположена на Алея Първа. През лятото бизнеса вървеше и Жорко припечелваше незле. Е, не можеше да си позволи да посещава ежедневно клубовете по Златните, но поне ходеше в Час Пик и Плазза, когато си поиска. И така... Живота си вървеше, чайките цвъкаха, туристите пиеха, а студентите от Толбухин се излежаваха на плажа (за да направят тен, понеже било по-модерно, а нямаха пари за солариум).

И така неусетно дойде зима. Бизнеса замря на пълно, кръчмата бе временно затворена, а Жоро, съответно изпратен в безсрочна неплатена отпуска, т. е. беше уволнен. Това беше тежък удар за барманската му душица. Нямаше повече безплатно пиене, нямаше бакшиши, нямаше пияни туристки...

Жоро не искаше да се предаде на безработицата, ширеща се във Варна. Реши да отиде на гурбет, понеже ги владее езиците, а и занаята му е в ръцете. Речено-сторено. Яви се на интервю, поговори малко „немски”, поговори английски, поизлъга туй-онуй и... беше назначен от някакъв холандец и некъв датчанин, говорещи немски, холандски, датски и английски и вземащи около 8 хиляди евро заплата. Страхотни хора, пълни пичове, мноу куул...

Един месец по-късно Жоро се намираше на некъв речен круизен кораб, работещ като барман. Или по-точно изочаваше предварително определените от фирмата правила и стандарти за извършването на тази работа. Учеше се за пореден път. Нищо, че уж вече владееше занаята. Но... на кораба нищо не бе същото, а бачкането си беше истинско и доста тежичко. От него трябваше да стане универсален служител - барман, келнер, сервитьор в ресторант, а евентуално и готвач. Но нищо де, човек се учи докато е жив. А и най-хубавото е, че накрая се понаучи да прави и някой друг коктейл. Поне да не лъже хората, че уж има опит като барман. И така. Бачкаше по амнайсе часа, през повечето от които се подпираше ту на левия, ту на левия крак и сръбваше водица с лед, тъй като въздуха на кораба беше много сух и изсушаваше устните му. Освен това го го бяха накарали да се обръсне и сега чувстваше кожата на лицето си неприятно суха и раздразнена. Чакаше с нетърпение края на работния ден, в който несъмнено ще можеше да си пийне 2-3-4... халби бира, под надзора на бар мениджъра или шефа му, който всъщност беше 24 годишен унгарски младеж, приятно културен и неприятно сериозен и амбициозен в работата си. Пфф, поне пиеше... От друга страна, обаче, Жоро мразеше такива шефчета - надъхани, мечтаещи за „кариера”в тоя сектор. Защо не ми туриха за шеф некой нашенец или поне балканец - сърбин, румънец или турчин. Щяхме да бачкаме по-малко, да пиеме повече и да вземаме повече бакшиш. „Бах тоз късмет аз, се на мен ли?!?...”

Размисляваше си Жоро за разни житейски тематийки, смучещ кенчета от най-евтината швейцарска бира, която намери в „Лидъл” (49 швейцарски франка, 41 евро цента или около 82 стотинки). „Много готян супермаркет,евтин... и тука го имат, евала...” мърмореше си Жоро. Разхождаше се напред-назад, с цел да си намери евтин стъф и/или курволяк. Се пак беше за малко в тази красива, културна и спокойна страна. Искаше да се възползвува от нея максимално. Жалко само, че нямаше пари. Мал шанс, като никога и т.н... Добре, че некъв неизвестен и непознат френскоговорящ тип го бе почерпил с малко хашиш фор фрий и сега Жорко изгаряше от нетърпение да си направи главата мека пица, да изпие още някой друга бирица, да се прибере, да хапне нещо сладко (най-добре шоколад) и да си бие една пред компа. Ко да прай, и той е човек, една душица мамина сладка, неразбрана и самотна...

Животът на бармана Жоро: Интро

Интро:

Това е една история за живота на бармана Жоро. Ще започна с интрудукция, за да не ви оставя в неведение по отношение на въпроса „що за човек е Жоро”. Приемете следващите абзатци като своеобразно предсловие (или интро). Обещавам, че по-нататък ще стане по-интересно, ако в началото не ви кефи. Надявам се да измисля поне нещо като сюжет, тъй като съвсем логично започвам всичко на Прима Виста. Дано поне има коз...

Започвам с кратко „блиц” интервю, проведено от журналист на „Зат айнс”, с въпроси, касаещи пряко Жоро и неговата личностна характеристика:

1. Въпрес едно: Що за човек е Жоро?

„Ми Жоркой супер готян пичага,.виждала съм гу по дискутеки, в „Час Пик”, през деня същу, пу плажа... Многой готян” - споделя за Жоро неизвестна негова Варненска фенка.

2. Въпрос две: Какво обича и мрази Жоро?

„Ми, мразя тъпотията, гадното, безалкохолното, малките бири, феминиските и малките цици” - би споделил сам за себе си Жоро... Иначей, готян де (бел. авт.).

3. Въпрос три: Либерал или по-скоро консервативен е Жоро: „Ко?!?”

Въображения

Въртят ми се очните орбити около чашките, пепелниците, шоколада и приятно издутото ти деколте. Азз... съм доста доволен по природа, лек съм, не съм маняк, но иначе съм лице. А ти.. да, ти си фатлано-порекрасна. И аз съвсем логично съм влюбен в теб, поради тази причина, от доста време. И те така. Всичко би трябвало да е прекрасно, но... както често се случва в реалния свят нищо не е прекрасно. Дълбоко в себе си, комбинираното съществуване на два индивида, води до изплуване на невидими проблеми, издигане на изкуствени прегради... стени, студенина и прочие... Всеки намира недостатъци и дребни недомлъвки, за които да се хване, раздразнен от поредното необмислено разочарование. Но иначе, да, разбирам, ясна си ми. Не ми се кефиш затова, че пуша много трева. Да, злоупотребява, права си, винаги когато мога препушвам и се пренасям в друго измерение. Но това, за Бога, далеч не значи, че не те обичам. Нееее, дори обратното.. Анализирам и консумирам любовта ни от друг ъгъл, по-поетичен някак си... Това, също така, не означава, че ти се кефя само под въздействие на марихуаната, далеч не... Просто така разнообразяваме игрите си под юргана... или поне на мен би ми се искало. А за мен е все едно, с или без коз, ти си толкова прекрасна... Не го правя заради теб.. правя го заради секса като цяло.. обичам да разнообразявам, това е... А лично ти.. ти си прекрасна... И аз те обичам... И винаги ще те обичам.. Благодаря ти, че те има... макар и въображяема...

Изповед за Блогспот и Блогосфера

Потъна ми времето из доста блогове на непознати субекти. Все парадиращи за индивидуалност (в което аз дори не се съмнявам), струящи арт, креативност и прочие...

Загубих се в това море от гении. Замислих се, в последствие (така съвсем неволно, но и съвсем логично), колко съм назад самия аз...

Сдухвайки се, същевременно бях и приятно изненадан, попадайки на блогове на мои приятелки - знайни и незнайни (поради това, че вече сме се засичали из блогове с други платформи или че са предпочели да останат инкогнито, но... мен не могат да ме заблудят така лесно)...

И така, за какво ви говорех?... А да, по дяволите, та аз дори не съм на ясно как да си управлявам блога, как да аддвам приятели или блогове, които чета. Дори не знам каква е разликата между двете и има ли такава, всъщност. Чувствам се толкова прост и безсилен. Един технически неуграмотен селю, напил се с ракия и написал две-три умствено замъглени (и привидно творчески и емоционални) стихотворения, парадиращи за... ако не гениалност, то поне оригиналност. Но за бога, аз съм мега прост, не ме следете, не мога да пиша, та камоли да чета вашите блогове. Защото сте толкова много и.... толкова по-добри от мен. На мен ми четат само бележките във фейсбук, там е толкова по-лесно... а и без т'ва имам 1229 приятели, от които повечето - приятелки (в 2:00 на 17.02.11, а утре вероятно ще са повече...) И все пак се чувствам мега смотан, тъй като фейсбук се ползва, както от супер кул хай-тек пичове и мацки, така и от прости селянки и селяни (към които неминуемо причислявам и самия себе си, поради хай-тек уърлд уайд уеб уменията си, програмния си език (по-точно - липсата на такъв), както и географския си произход). По дяволите, толкова съм прост, че дори не знам разликата между уърдпресс и блогспот, не знам откъде да си напрая дизайна по-готин (затова ми е толкова смотан блога, не заради друго), нито как да си вдигна RSS емисиите. Или да попричеля някой лев от Адсенс. Хах... звучи смехотворно, да не кажем абсолютно невъзможно. Да не говорим, че нямам и ни най-малка идея от програмиране, уебдизайн и графичен такъв. А като малък си мислех, че ще стана художник. Рисувах доста добре, не заради друго. Но после ме домързя... Както и да е, да не ви въвличам в личните си драми. Двата основни замисъла на тази бележка са:

Първо: Да ви помоля за помощ с някой друг съвет. Няма ли как да си адд-вам някой към, следени или любими блогове в блогспот, без да влизам в менюто редактирай профила, оттам да го аддвам като урл и т.н... Няма ли по-бърз начин (както във фейсбучеца) да си се сприятелим и да си влизаме в профилите (като следящи блоговете си, един на друг, аналогично с приятелите във фейсбук). Би било толкова по-лесно... Аман от тея технологични затруднения в човешките взаимоотношения...

И...

Второ: Пускам тоя постинг, понеже напоследък се чувствувам доста непродуктивен... Което, само по себе си, би застрашило бъдещата ми кариера на криейтив арт писателче и нереализиран сценарист, комик, режисьор, рапер и актьор. Нереализиран, поради липсата на постоянство и целенасоченост в стремежите, не заради друго (да не си помислите, че съм неталантлив само, сакън! Абе, всъщност, мислете си к'вото си искате, аз съм за свободата на словото и печата и свободния полет на мисълта.)...И-и-и, да. Мчи ко ся, скучно мий, неска ми се пише, утре ми се драска, а през цялото време ми се прави рап (в което съм доста посредствен, повярвайте ми, дори и римите ми куцат напоследък, колкото и да ти претендирам, че уж съм стрийт-поетестче и мега-ъндър рапер, нигга). Иначе, може да стана и известен актьор, да се снимам в малоумни реклами изричайки малоумния слоган на някоя вафла или шампоан против пърхот с некав сладникав по холивудски малоумен маниер (което донякъде вече съм правил и... бих правил отново за пари). А може и да чукам всички актриси в театъра или на снимачната площадка след снимачния ден, изживявайки се като неостаряващ секс символ. И така поне до 40-50 или докато ме пребори цирозата или други здравословни болежки, поради крайно нездравословен лайфстайл (мно'о кока, мно'о уиски и никъв джогинг, да не говорим пък за йога). И така... Да добавя ли нещо друго?... Ми, по-скоро не, то каквото и да река, сигурен съм, вече сте го чували. Обичам да си въртя "забавните" лафове по банкети и сбирки. Напивам се и забравям, после си ги изрицитирвам отново. Станал съм като баща си, "забавен"... Вървя по неговия път... О, това всъщност е тъй чудесно. За разлика от него, обаче, поне съм емси (или ми се иска да бъда такъв)... Тази мисъл ме крепи до края. Както и да е, въодушевих се като емо-тийнеджърка след получен автограф от Ачо (от Оги 23). Дори ще ви споделя кратка рима, коят ми щукна на ум, докато пътъвах с рейса от ЖП гарата на Попово до вкъщи. Смятам да завърша с нея, затова, моля ви, прочетете я с патетичен тон и подходяща интонация:

"Всякаква надежда тука, моля, оставете

'шот смятам да ви режа с римите като с мачете.

Докато ви режа, много моля ви - мълчете!

Масето палете, клепачи притворете

и за близка среща с Джа се пригответе!"

П.С.

То стана яка рима май... Амин!

П.С.2

Аз май излязох от темата доста... Сефте!

Петък надвечер

Ставам... Изхвърлям препълнените пепелници и си вземам фъстъчки по инерция. Имало е банкет снощи. Нормално. Криво ми е доста. Иде ми да повърна и да се озходя, едновременно. Изпивам литър и полвина чешмяна вода и се замислям за живота си, ей така междудругото. За малко само. Сдухвам се, понеже откъдето и да го погледна виждам очебийната истина, че съм супер безперспективно деграде и нищо повече. А имах такива възможности, или поне според класната ми във Вапцаров - госпожа Цанева. Много мила женица...

После пак си лягам, понеже ми е мега криво и нямам сили да правя каквото и да е...

Будя се към шест и полвина. Вдигам щорите. Навън е сумрак, както е и в душата ми. Мрачно и задимено. Драйфами се от наслоения тютюнев дим, пропит в губерите и килимите. Толкова много банкети, толкова много гняс и сгъч, тонове помия и отрова, витаеща във въздуха и в дъното на чашите. Разлята и засъхнала по масите. Алкохол, трева, амфети и други порочни субстанции. Разредена отрова под различни форми и количества. Продаваемо псевдо щастие. Може да си го поръчаш и по телефона и след половин час е вече у вас. По същия начин както можеш да си поръчаш курва или пица, когато те е налегнал тревоманския глад. Нещо такова...

Никое време е. Мислите ми са неопределени и неподредени. Мога да се опитам да ви поговоря по теми с философски и екзистенциален привкус, но едва ли ще ми се получи, затова няма да го правя. Не ми връзва напоследък. Губя цел и посока. Мъжа трябва да има цел, към която да се стреми. Ламя, която да победи и принцеса, която да спаси. Аз май ги нямам. Май съм загубено деграде, пълно гевезе и тей нататък. Схващай ми мисълта, мисли асоциативно... Абе, мисли си квото искаш. И аз така правя. Да не мислиш, че си мисля мислите предварително. Това, което получаваш е чиста доза импулсивно "изкуство". Бах аз туй изкуство, то по тая логика всеки може да е арт. Аз не съм арт, аз съм просто крайно крив тип, с хоби да пише глупости, качвайки ги в социалната мрежа. Опитвам се да съм готин, това е моя начин да си помисля, че съм една идея по близо до нещата за които бленувам и мечтая. И така...

Настава вечер и месец изгрява. Криво ми е. Гледам аламинут и се чувствам като осран, махморлив шут. Бивш цирков артист, пенсиониран по болест. Болен от артрит, шипове и старческа невроза (не знам дали има такава болест) И пълен шизофреник, естествено - и алкохолик. Да. На там се стремя, мерси. Иначе знам че съм куул, няма проблеми, прая рап, чукам мацки и имам 1206 приятели във фейсбук. Бивам тагнат на готини снимки от супер куул щури банкети и то доста често. Това е моето ежедневие, такъв е моя лайфстайл. Почти съм известен...

11 и половина е. Криво ми е. Гледам Слави и ми се иска да съм богат и известен, макар и банален и тъп. Или поне да съм сценарист, или некакъв си там артист. Под каквато и да е форма, под какъвто и да е начин. Само да съм една идея по-близо до криейтив-арт-шоу-бизнес съсловието. Баси пародията. Много добре знам, че всичко е пълен фарс, фалш, кал и кич... И все пак го желая. Защо ли го желая. Може би, просто защото съм мега кух и прост. Един мечтател нереализирал се, един астронафт, неизлетял. Един пътник загубен. Абе пълен ахмак, тъпанар и самут. Изсулен зленко, деграде и прочие. И така. Пиша си глупостите по дефалт и пия ракия. Пуша и трева. И така... (Моля ви, не ме съдете строго, имайте впредвид, че всичко, което четете в момента е чиста проба лирическа инсинуация, хипербола и прочие. Да, обичам да лавирам със сложните думи, придават ми интелектуален и начетен имидж, който е доста полезен, когато се опитвам да свалям студентки по медицина или право. Понякога ми връзват дори и на мен.)

2:43 е. Чудя се закво ли ги пиша сичките тея глупости. Смятам да си изям шоколадовото яйце, което ми подари Надето и да си лягам. Какво ли ше ми се падне.. Хм.. тръпна в очакване. Мм.. абе, защо са ги ъпгрейднали тея яйца така, едно време по-лесно се отваряха. Сега има неква сложна система, която не мога да схвана, понеже съм леко чужд на това поколение. А, схванах. Най-накрая го отворих. И така, най-официално - падна ми се птеродактилче, което е супер куул. Това е толкова страхотно... Лягам си щастлив и усмихнат...

Привилегията да бъдеш безработен Поповски ерген на 25 години

Здравейте приятели. Бях забравил, но се оказа, че днес имам рожден ден (добре, че е фейсбук и скайп). Последното ме наведе на редица мисли, част от които ще се напъна да споделя с вас. Приемете го като неофициално изявление по случай 25-годишнината от моето съществуване... Към всички вас, особено тези, честитящи рождения ми ден в момента, вече честитили го или възнамеряващи да ми го честитят в периода до 00:00 на 3-ти март 2011 г. (а някои и по-късно):

Супер съм. В Попово съм си, чувствам се преял, спрял, но отпочинал и спокоен. Фрий райд сингъл плейър или... небвързан млад ерген. На четвърт век. Без работа. Вкъщи, "у Попуу". Живота ми през последните дни се върти около манджите на мама, виното на тате (което за жалост свърши) и... лиспата на пари, с което би трябвало да свикна, за престоя си тук. Но не, не съм се отчаял. Добре, че трбява да уча немски, понеже ми предстои да обслужвам шваби на средна възраст, нейде из Европа. И то ми предстои доста скоро и за доста дълго време. Затова и се занимавам (поне привидно) със старите си учебници по немски, заучавайки идиотски диалози, на ниво 6-ти клас, по цял ден. Страхотно!

На всичкото отгоре, не мога да си позволя да живея, понеже... твърде вероятно ме очаква Дръг-тест. Баси. То добре, че нямам и пари. Да имаше поне ракия, но нейсе. Тая година се оказа неплодородна и баща ми не можа да се отбележи подобаващо, създавайки нелегално 50-60 литра огнена омайница, както обикновено правеше. Всичко е срещу мен, понякога имам това чувство. Но нищо. Предстои ми промяна. Хващам пътя... за да не хвана гората. Или сопата. Шото не можех повече, както повечето от вас знаете. Страдах от остра криза на личността и пълен дисбаланс между личностните ми качества (и очаквания) и действителната ми професионална (и социална) роля в живота. Пфу, пълен шит. Шоубизнеса е за мен. Славата, супермоделите и скъпите коли... и шампанското на дрогите, примерно. Не друго. Поне знам к'во искам. Затова, приятели, моля ви са, пожелайте ми го за рождения ден, па белким някой отгоре ви слуша...

Бележка за живота, изкуството и любовта... между другото

Само да отбележа, между другото, че страдам от остра липса на наркотици, радост, купони, мацки (вкл. бело, курви и разврат), хипхоп, пролет, лято, сърф, реге, Мара, Боб Марли, Слънце, радост и сини вълни, разбиващи се в плажа (или скалите, съответно)... Изпитвам лек дефицит и на смисъл в живота, ама това е друга тема, която бактисах да засягам. И затова - смятам да не говоря за себе си, ени мор. Стоп, край, оувър!

И все пак, всеки говори за себе си. И може би това е смисъла на личните бележки, блогове, стихчета, лично творчество и арт-а като цяло. Да изразиш себе си, да покажеш скритото, спестеното в ежедневните рутинни контакти, с които изобилства ежедневието и живота ти като цяло. Особено напоследък. Затова имаш нужда да пишеш криви болни и емоционално изострени (до степен на крайна болезненост) стихотворения и романтични хайку напушенярски тристишия. Но, това всъщност е доста нормално, та не случайно така правя и аз. Затова и не те съдя остро.

И не знам за теб, но поне аз обикновено съм и доста самовглъбен и егоцентричен в "писанките" си, залагайки единствено на своята лична гледна точка, емоционално състояние и отношение към живота (или поне това, което имам от него)... и нищо друго.

А иначе, говорейки за живота... за него със сигурност би могло да се каже толкова много. Той е колкото гаден, толкова и прекрасен, колкото и познат толкова и необятен и неизвестен. Да говориш за живота от призмата на своето жалко съществувание, е да говориш за София, в която си живял 4-5 години, прекарани предимно в 2-3 квартала. Т. е. - една доста ограничена и тясна гледна точка. А аз не си падам по кратките извадки, тесните ъгли и ограничните гледни точки. Гледам отгоре. Затова и не мисля, че имам самочувствието, а и желанието, да ви говоря за живота. Тая шибана курва, живота. Хах, да добавя ли някой друг раперски епитет, за по цветущо? Ей, тъй, най-обичам да украсявам и без т'ва твърде многословния си стил на изразяване с безсмислени притурки, лафчета, сленг, клиширани възклицания, кратки емпромптюта и романтични въздишки, породени от лекото стопляне на времето. То просто пекна, леко, след и без т'ва твърде дълго застоялото се шибаното време, а ние си помислихме, че вече е дошла пролетта. Не, драги ми смехурковци, не е така, все още е зима, все още сме в летаргия. Или поне аз така мога да ви кажа, тъй като ви наблюдавам от доста време и от голяма величина, от мащабна гледна точка и... Абе, по дефолт на мен всичко ми е ясно поне половин година преди вие дори да сте се позамислили. И не, не че се величая, не! Просто си сипвам една биричка, пускам си нек'во парче на нек'ъв си "A Skill" (нашумял напоследък покрай скорошното си участие в столицата) и си правя "харабията", от висотата на мойто лично Творческо Височайство и Свръх-Аз Арт Емо-Его. И така нататък... За Емо-Егото се шегувам, мразя ги тея с розовите перчемчета и черни потничета на розови черепчета (или обратното)...

А иначе, какво обичам ли? Това ли ме запитахте, драги интервюиращи. Ми, ОК. Обичам любовта, истинското изкуство, секса, шоколада, тревата, хипхопа, даже смело мога да заявя - РАП-а. Но това не е всичко приятели, бих ви споделил че се захласвам още и по латино танци, филантерия и научна фантастика. За последното честно, за първите се ебавам, ест... И така.

За света да ви кажа само, забравих. Света е 3D и има хиляди измерения. Според това къде си, какво правиш и най-вече къде мислиш да отидеш и какво мислиш да направиш, ще се определи картината на света ти. Това което ти се прожектира, което минава на мега-ултра хиляди кадри в секунда, пред очичките ти. Това, което се дава като храна за мозъка ти, като суров материал. Това което се подава към.. хъм.. как да го кажа - душата, може би. Или сърцето? Не, аз съм възпитаник на Биологически факултет, знам много добре функциите на сърцето, то няма нищо общо с емоциите. Всичко е в душата, само дето не се знае каде точно е душата. Единствено е доказано, че, умирайки, човек олеква с 21 грама. Гледали сте филма, нали? "21 Грама", ей тва, съм аз, всичко останало е жива и нежива природа. И приятели, и любов, и музика... Всичко се събира там. В тея, еди-си-колко-си грама. А живота.. Живота е твърде необятен, а аз твърде некомпетентен, за да ви говоря за него. Аз просто си използвам моите 21 грама и си разхождам организъма из 3D пространството, в търсене на нещото отвъд (можеби 4D, другото измерение или както искаш го наричай). И все още не съм открил това, което търся, не знам дали и ще го открия изобщо някога...

И... относно живота. Не... За живота не мога да ти кажа нищо, приятелю. Прочети си сам своята книга. Аз ше си доизпия биричката и ще затворя и тази страница от книгата на моя живот. Ти затовори твойта. И така...

Живота е прекрасен, защото е необятен...

Главата ми е ходеща болница...

Главата ми е ходеща болница, а в ушите ми свирят тромпети..

Чупя стойки и рими в неравномерни куплети...

И ритъм, крив, набочан, тъпча джибри, вино точа и със пръсти се соча.

С кай-сърф летя, вий само стойте така, а аз ей ся ше ви прескоча...

Едно, две, три, на фрий, втори дубъл рап екшън...

Яж спейс кекс в Тексас, докат "classie" мацките ме слушат във "Lexus"

Парчето ми свършва и почват Backstreet Boys, покажете резпект, енд мейк съм ноиз!

Отивай на първия ред, остави ми коза на мен, и да се разложа на гъзарската ложа...

Като поредния рапер със по-светла кожа, правеш рап клиширан и рапиращ във поза,

не ги разбирам, ще се изложа...

Шъшш-кам с език изтръпнал от коза...

... И все пак, криво-ляво, все някак:

...Пускам рими по ноти полирани,

по парапета подпирам се

с тромпета добре колаборирам,

кораба майка паркирам.

и рапирам на фри, разбираш ли?

Сеш'ли се, или - асоциираш ли..?

Бълнуваш ли, живееш ли,

или си тананикаш насън, в джамсешън, със станьолен звън,

Рап, джаз и кисело зеле... Да избяга не мога, зле ми е..

Да рапирам така, зле ли е...? Да ги мисля, има ли смисъл въобще...

Или - ай да заебем тоз рап и да дръпнеме по ено хорце, братле..

Пия Ракия, целувам Мария и споделям я с теб, братчед

Тайната формула за моя (не)успех и неспирен кеф...

И не знам защо, йо, но...

връщам се във времето като пиехме във Свилката...

Със Мира и Бранко...

портокал и текила,

тъкмо в комбина,

скитащи четерима...

...

И после тук, и после там...

Откъсъчни спомени...

Всеки нещо ми взема, насила

А ако не вземе насила, аз сам ще му дам...

И тука бях, и с вас се смеях,

А после от страх, сам в мрак се топях...

И тука малко сакс... Подложи, диджей, моля, с бийт, скреч и бас...

Плочата да пращи, докато пръскам люти пламъци,

Ям шкембе-чорба и плуя рими на залъци...

В истории за бълъци, за Бай Минчо, Чичо Гошо и Къци...

И гимнастички, но не по цвички, а по търлъци...

На БАБАТИГЕТИТЕ, плетейки римите ти натискам лицето в спагетите,

Братле, знам не ти се яде, да, тва е от амфетите...

Били са цяр за отслабване през 70-те или някаде там да гу е...

Когато всеки хипи свободно целувал е залеза...

И изживял е на мечтите упадъка...

Капят, презрели... сами се предават.

Нежната революция несъстояла се.

За утре отложена, от пороци разложена...

И те така...

Продължихме младите ръка-за-ръка със властта... Но с наведена глава...

Възела ти е те влече към първото подходящо дърво, братле...

Гледам те поизтупан... С костюм, чисто нов, току-що закупен...

С парфюм наквасен... Обръснат, среснат и нагласен...

А аз изсулен- повръщам на ъгъла, зъзнещ и схлупен...

В ден мазен, ужасно хладен и кален...

В черно-бял филм, с накъсана лента, набрана, надъвкана, скъсана и със тиксо лепена...

Откъс от Париж, в който драйфам във Сена...

Защото имам алергия от кисело мляко "Елена"...

И не ми понася, с ракия, не крия...

Нито с боза.. Ни с кисело зеле...

С доста бахур, и щипка култура... Колкот за вкус...

Просто съм луд, или просто съм прост...

Щото редя рими докат бягам на крос...

Дибидюс гол, тръгнал бос, като коз, на ушенце с коз,

усмихнат, в залеза се давя, щот добре ми се отдава..

Да пуша ми ходи и затова го избрах...

И най-големия ми страх е да умра от смях?...

И дебна, настръхнал големия Крах...

Треперещ, напрегнат, в неделен следобед, след сутрин със бяло...

Объркан, изтръпнал, изпаднал в тревожност...

С тръпки подкожно...

И мисли спохождат...

Да скочиш от шестия етаж, далеч не е сложно...

Няма невъзможни неща, дръще ме, щото летя...

Карам кай-сърф и съм хай, и във кръв..

реки текат, остриета секат, удрям те с прът...

... тука бийта насича , фитила се пали, дими, пращи, пука

Разтревожен, оглеждам се за кука

Пускам си филма и забаравям защо съм тука...

С вас открит съм.

...и винаги признавам си когато разбит съм.

Боксувам във киша, и се правя че пиша,

в неделен следобед, за бога не мога...

Джазче да пусна, вана да взема, да се отпусна

От кишата, света и суетата прикрита...

Позата, кича и всичко, което не ми прилича...

И да дишам в тишината сам до насита.

Търкулнал бутилка с ракия изпита...

За Пешо

"Пешо е моя житейски пътеводител, духовния стълб на който се подпирам в моменти на морално падение, слабост и вътрешна несигурност... Пешо е лъчът светлина в тунела, Пешо е идващия влак... Пешо е прилива, Пешо е вятъра... и за Пешо пеят сирените в мрака... Пешовото "П" свети на фона на тъмното небе, когато опасност е надвиснала над Попово сити, когато града има нужда от своя герой... Пешо е Българския Батман и Поповския Бат'Бойко. Пешо е Балканския Шри-шри Равни Шанкар, Пешо е Българския Далай Лама... П.Е.Ш.О. - Пиедесталът на Елегантността, Шармантността и Обаянието"...

***

Гореизписаните суперлативи се отнасят само и единствено за Пешо. Пешо - любимецът на народа, на града и своето село. Човекът на трибуната, всеобщият любимец. Човекът пленил с уникален чар и неподправен хумор и баби, и внучки. Зевзекът, шушумигата. Певецът, поетът.

Или Пешо, такъв какъвто го знаят всички (независимо дали вече са се присъединили към фен-групата му във фейсбук, или още се колебаят. Аз вече го направих). Публичната личност, фамозната маска, вечно ухиления до уши добродушко. Добрият герой... Да, знам, това е Пешо за вас, това е което обичате и цените в него. А за мен ли? За мен е малко по-различно...

***

Пешо е човекът, който ме омагьоса, единствено и само с присъствието си. С мълчанието си, дори. Пешо бе толкова галантен, колкото никой никога не е бил с мен до сега (и със сигурност никога няма да бъде). За мен Пешо, Пешо е всичко, всичко това, което аз не можах да бъда. Обичам те, Пешо... Прости ми...

***

Пиша тия думи с натежали клепачи. А Може би точно това е ефекта от двете шишенца сироп за кашлица "Демофан", които изпих, в отчаянието си... (както и от целия блистер успокоителни "Ксанакс", които глътнах със сиропите). Защото аз никога, ама никога няма да бъда като теб, Пешо. Това ме подлудява! Не мога да не бъда теб, не мога да не бъда с теб, поне... Надявам се, някога да се срещнем отново... да... да-а-а...(тук вече мисълта ми се накъсва)... да се срещнем някъде там, където небето ще бъде по-лазурно, пеперудите - по-живи и красиви, а брегът - по-мек и топъл (ако ме разбираш). Приеми го като признание, както искаш... Вече и без това няма значение...

***

Сбогом, Пешо... Защо ме остави?!? Нека всичко това тежи на твоята съвест... Не, не, всъщност, не бива, та за Бога, аз те обичам!!! Сбогом... Не мога да бъда до теб вече... Не мога да те обичам!... Ти ми забрани!... Без теб не мога и да живея!... Ти ми забрани да живея, Пешо, да, това ми направи, точно това! Надявам се да си го простиш някога. Така, както и аз ще ти простя, когато те срещна на по-топлия и мек бряг, някъде там, под лазурното небе...

Сбогом, Пешо! Обичам те!...

P.S.

От анонимна фенка и сродна душа, която винаги ше те чака там, не го забравяй!...