Продавачът на хартиени самолети

Чичо Манчо продаваше самолети. Такива, кривички, пооцапани... сгънати от хартия. Надяваше се някой да му купи поне 1 - 2...

И аз се надявах, поне някой да се спре и да му даде 50 стотинки за един сгънат от хартия, или по-точно стар вестник "Трета Възраст", самолет. Така и никой не го направи. И аз не го направих. "Нямах леф" - така се оправдах.

...После Чичо Манчо почина от рак на дебелото черво. Докторите така и не разбраха, че човека страдал от старческа шизофрения (или още синдром на Адлер) и прочие ментални отклонения. Па и кой ще се заинтересува от един човек, продаващ сгънати от стар вестник самолети в най-различни шарки и размери, всяка сряда и неделя след шест следобед, около градинките на "Седмочисленици". Там и без това имаше достатъчно луди, алкохолици, наркоманчета и шибани псевдо-ъндърграунд изсулени пишлемета... И от всякаде миришеше на коз, и от всякаде те молеха за стотинки за спирт (или направо за херца), и от всякаде се чуваше само: "копелее", "батеее", "имаш ли пийсе стутинки", "поста" и "ей, някои ши ходи ли до клекшопа да ми земи ено шуменско?"... Нищо чудно, че чичо Манчо не можа да продаде нито един от лично сгънатите си хартиени самолети точно тук...

Всъщност, продаде само един - на едно красиво набонбонено момиче, което на връщане след парти, продължило до другия ден следобед, беше толкова преливащо от любов, че не се сдържа да си купи едно самолетче. Чичо Манчо, естествено и го подари без пари. Та нали, все пак, така подобаваше етикета, а чичо Манчо си бе потомствен джентълмен...

...Така и не видя момичето отново. Отиде си от рак на дебелото черво...

И тя не го видя отново. Не, че го запомни. Не че щеше да си го спомни ако го беше видяла. Не... тя не помнеше нищо, изобщо... Тя бе едно красиво танцуващо цвете, а чичо Манчо беше старец със синдром на Адлер и рак на дебелото черво...

Разходка в мислите на един духовит клошар - алкохолик

Ходя си аз така, значи, разбираш ли, с ена такава оръфана шапка и криво бомбенце, начи... И си вървя така, начи, начи... и си подсръбвам де, такоз, гавръткам си... И са подпирам за дувара с валсова стъпка, кат, тоз, кай гу де, Тошку Колев... Ама, аз, такоз... малко съм са пучерпил, дьеее...

Маа, то, тва, ш'знайш няма никво значение, ич!... Аз съм си себе си, сякога, сякак си... И успявам винаги, някак си... да бъда себе си. И да бъдааа... да бъдаа... много пиян! Да, много, пиян... Мноооооого! Ма ни мъ ибе. Щот съм емси... и съм лошо момче, ша знайш...

Ма, иначе де... аз съм много добър и добродушен, мил, любящ, искрящ човек. Вежлив гусподин, ентелегент смутен, млад левент и прочие, майна.

И... сяяя.... такоз... има ли смисъл, да... да ви говоря повече,а? Да ви говоря...а... да ви говоря ли, викате..? Ам... то.. да ви говоря, вий хубау сте рекли ам',ам'аз... за ко ви ви гуворех, уе? Забрайх...

Айде, зайби...

Те, така де... 'одя си аз така, лекинко, джазец, фънкъ, смоот-джаз-криминал... И си праскам кайсиева, и си щракам със пръсти... и си пея: "Аз съм хот, кат Дон Кихот, кат ма видят женурлята, пискат: "О'май, год!" и тъй...

И съм поет съм, я, па, ша знайш... Написъл съм две-три стихутворения, такива... ученически, детски... В книжка за басни са ми публикували басняя... и в хумористично вестниче, ученическо, ми има творбите на мене, уа, ей...

Не, че... не, че ся нещо са фаля, ти тъй шъ си помислиш, аз знам... ша кайш: "...тоз ся ко са фали колко е успял, сякаш иска да ни сдуха ний как нищо не сме постигнали през жалките си безсмислени животи..."

Не, уа, хора, ма... чуйти ма моля ви са, само... Не, че искам аз нещо, квото и да е, дори да ви кажа... дори... да ви намекна...Не, не искам... шот не мога... И шот не искам... И да исках... Ни мога... И няма как да мога... Аз ни искам да мога... Нито искам да знам...

Искам да избягам оттука, да са покрия, и да са налупя със ено старо сако, клошарско.. мазно.. И да са скрия ей там у кюшето, в мрака... Се ено ма няма... Се ено... нивгъ ни мъй имало... Ей тъй, да изчезна...

Маа.. то хубао да изчезна... Ама, ко ше праят фенките ми без мене бе брооо?!?... Боже.. бях забравил, че имам тонове фенки и те без мен ши си изпорежат вените и ше се нагълтат с тонове хапчета... фармацефтичните компании ше напраят сума ти оборот от тях...

Ааа, не... Не! Аз, такоз.. фармацефтичните гиганти ги ненавиждам... Мразя ги. Ни ми продават медицински спирт кат ми са сръбва, а съм закъсъл... Ни ми дават от оня сироп за кашлица "Демофан", на Байер, дет... дет яку друса, гиди безбожници зли. Нищо... И аз нищо няма да им дам...

За ко бях зел да говоря... А, да... за фенките. Е, затва не мога да си позволя да се самоубия или да изчезна, да забегна в чужбина и да потъна вдънземи на някой тропик супа кул остров по карибите, нейде, барем... Е за тва...

И си сидь тука... И мий студено... Ко да прая, грея си душичкитъ... Наливам си парцуцинка, цъкам си кисили крастаички и си топля мокрите клети крака на чудото... Чи ми са скъсали и чорапите... и обущата ми зяпнали... Мани... мизерия...

А къф бях ено времее... Мудерен, готян, газее... Ама... аз, аз и ся си имам разни примущества пред другите джентълмени, за пред дамите, навярно, аз съм сигурен... Хъ-хъ.. чи аз ли, баш, няма да имам, уее... Бъ-хъ!... Хъхъхъ!... Мчи къ'... Паля си кошчето, паля си козчето... топля ръцете, грея душата, искри прехвърчат в душата и в сърце си славей песен пее: "Ко ме ебе?!?"

Клош

Мислите му се разтягаха в пространството, безкрайни и протяжни като паяжина. Падаше по земята и се давеше в прахта, кашляше и плюеше. За нищо не ставаше (според разбиранията на обществото). Беше объркан, свит и депресиран. Трепереше и кълнеше. Не спеше, само пиеше. А почнеше ли да пие - пиеше до припадък. Буквално. Тогава спеше. После пак се будеше и хващаше бутилката. Не знам какво толкова намираше в непрестанната злоупотреба с алкохола. Можеби просто му бе хоби да чувства червата си полуразложени, а стомаха - бунтуващ се като колумбийски революционер през седемдесетте, примерно... Освен тва не издържаше без да пафка трева. Да, да, точно така, марихуаната усмисляше делника му. Хем го приспиваше, хем го развеселяваше. С други думи - мръдваше го от вечно застиналата картинка на сивия работнически делник, който имаха всички останали. Те - хората, паплачта, тълпата. Той не беше от тях. Движеше се като на забавен каданс на фона на останалите, бързащи за някъде. Кой за работа, кой за вкъщи след работа, кой за магазина, кой да плати сметките, кой... да си купи полюлей, примерно. Не, нашия герой не бързаше да си купи нито полюлей, нито лампион. Не му трябваха лампи на него никакви. Не му трябваха и мебели, не му трябваха и излъскани панталони с ръб, нито нова самобръсначка "Жилет" с амнайсе ножчета. Трябваше му само бутилка сливова (или водка/джин/ром/спирт) и едно масе. Да.. и едно масе, дори и без алкохола, но задължително с димящия фас... И какво друго? Можеби малко филосифия, малко изкуство, малко любов? Малко музика (нощна, тиха)? Малко джаз? Да, определено. И нищо друго. Все пак от 3 години Мишо бе станал клошар. Направи го нарочно, по свое усмотрение. Един вид, като своеобразен пърформанс - бунт към обществото, хората, чичковците, лелките и чалгарите. Простите и кухите...

Както и да е. Мишо е клошар на средна възраст. Когато майките се разминават с него, държат в страни децата си. Костюмираните юпита веднагически се преизпълват с гордост при вида му. За миг се почувстват толкова горди от това, че работят в уважавана финансова институция в лъскав бизнес център, баш' на центъра на Варна, карат еди-си-какви си коли, пушат пури, пият скъпо уиски и ходят в определени снобарски (и адски скучни и безвкусни) клубове. При вида на Мишо, пиещ и спящ по пейките над Севастопол, сърцето им се преизпълва с чувство за превъзходство. А при тях чувството на превъзходството е повече от богуугодно, свръхнатурално и неземно красиво. То е божествен допир, то е всевишен душевен оргазъм. То осмисля дните им и целта в живота. Чувството на превъзходство, води до безконечна радост и вътрешна удовлетвореност. При гледката на Мишо дори се сещат за някой определен нов, "забавен виц", който нямат търпение да разкажат в Ротари-клуба, довечера.

Да, Мишо е човек за укор. Срам за своите родители - инженер и учителка, възпитани и работливи хора. Обаче Мишо не се засяга твърде много от това. Е, да, има си своите проблеми, но... за сметка на това е свободен. А не е ли именно свободата, еквивалент на истинското щастие. Или поне основен негов елемент. Можеби, не пълен, или поне не за всеки (като упоменатите банкерчета, примерно). За мен обаче понятията са почти еквивалентни, пряко свързани и зависещи едно от друго.

Да, Мишо е бездомен клошар на 32 години. И не знам защо, но някак си си мисля, че е в пъти по щастлив от теб и мен... Не знам защо...